Когато лудият ми канадски съквартирант се изнесе, изпитах голямо облекчение. Обаче не за дълго - след няколко дни посещението трябваше да дойде и при мен. Винаги бягах през рецепцията като таен агент, за да не ме питат постоянно кога ще взема нещата си със себе си.

студиото

И тогава дойде ден D. Момичетата вече бяха на път да Хелзинки, където трябваше да сменят самолета Пекин. Седях нещастно над едногодишния си живот в Пекин и прогнозирах, когато успях да купя толкова много книги и любопитни факти, че просто не мога да си тръгна. Когато виетнамските монахини се изнесоха от общежитието, не разбрах защо са оставили толкова много неща в коридора и в банята. Може би са искали безкористно да го дарят на всички "лели", които са почистили там. И бум, на D-Day, аз също допринесох малко върху купищата от тях. Тези неща бяха твърде много. Затова реших, че три тениски ще са ми достатъчни за пътуване и не ми оставаше нищо друго освен да се сбогувам с останалите.

Предайте ключовете, вземете депозита - „Трябва да отидете в друг офис, ние не връщаме депозита тук.“ - и това беше направено. Стоях с куфара и другите чанти на рецепцията, опитвайки се да преценя силите си. Мога да стигна до интернат Б., без да лежа по пътя изтощен или да загубя половината си неща?

Едва се влачих до портите на кампуса. За автобуса не можеше да става и дума, затова махнах с ръка за такси. След първоначалното объркване посъветвах шофьора къде да отида и чух няколко истории от живота и моралните уроци - ако не натъпках тези книги в багажника, щеше да е по-лесно.

Със затаен дъх се прокраднах до интерната на Б. и осъзнах, че оттук насетне всъщност съм бездомник в Китай. Но това странно чувство беше превъзмогнато от радостта от пристигането на момичетата. Взехме ги и ги заведохме в хостел в традиционен район на Пекин. Те бяха уморени след дълго пътуване от Бохемия, но нищо чудно да си извиха вратовете, тъй като всичко около тях беше ново. В тесните алеи, миризмата на храна, примесена с неидентифицируеми миризми, деца ни махаха и тук-таме почти ни блъсна мотоциклет. И към всичко това, невероятната топлина, която се излъчваше от небето и сякаш се умножаваше по отражението на всичко около нас. Изглежда, че Т. и П. са се наситили на този ден. Но натоварения график ги очакваше през следващия месец. Пекин ги посрещна сам. Смог, шум, но и усмивките на минувачите. Очакваше ги месец, през който те стояха на един крак в автобуса и заспиваха във влака с малка китайка на колене.

За това как са се аклиматизирали в Пекин, но само следващия път.