RELAX - Доклади | 1.4.2011, 00.00, Владимир Кампф
Прилича на решаване на пъзел. Колко ученици ще се поберат в училищния мотоциклет и с колко деца могат да въртят лошо, немито и нечесано рикша в Делхи? Владимир Кампф блесна върху този пъзел директно в Делхи.
На последната алея близо до училището. Снимка: Владимир Кампф
Веднъж колега, с когото бяхме изпратени в южната част на Индия да посетим словашки бизнесмен в аюрведичен център за отслабване, получи културен шок още на летището: „Те вероятно строят тук“, прошепна тя след слизането от самолета. Не, това е точно тук. „Предполагам, че има химическа фабрика, нали?“ Тя сви нос. Не, това е миризма, която ми напомня на смес от къри пипер и урина. Така мирише най-вече Индия. Опитах се да обясня всичко. Като новобранец за пътуване тя просто завъртя очи. Малко знаеше, че ще има отровна змия под тоалетната седалка в хотелите, а други капани биха дебнели на почти всяка стъпка, въпреки факта, че тя се затваряше в стая за няколко дни и създаваше някакъв микросвят за нейната собствена защита.
Хена имаше късмета да се представи в много хубава част на Индия. Спомних си я, когато такси ме откара от летището до центъра на Ню Делхи. Uf. Въпреки моя опит и предишни преживявания, аз също улових културен шок тук през януари тази година. Бях в Делхи за първи път. Не очаквах, че ще има такова изхвърляне на граждани около железопътната гара в Ню Делхи, където пасат дебели плъхове. Дори не забелязах малките мишки.
Циклорикшата има една предавка, едва се движи и я държи заедно. Снимка: Владимир Кампф
Един европеец отдавна щеше да бракува такива боклуци. Снимка: Владимир Кампф
Явно не съществува
Една от таксиметровите рикши ме поздрави с палец нагоре. „Добре, сър!“ Той се засмя на пълната си уста, оголвайки големите си зъби. „Дайте ни поне петстотин рупии, когато снимате тук“, подкани ме той. Петстотин са едва осем евро, но къде да отида, ако платя на всички, които ми се присмиват. Особено в Делхи. Поклатих глава и предложих да им купя всички любими млечни чайове на щанда. Типек не се съгласи и му беше неудобно. Няма значение. Трябваше да спра да общувам с него и се престорих, че не съществува. За да не понесе кредита му, той го изигра така, сякаш ми обясни, че следващия път, когато обикалям, ще им платя, защото сега го нямам. Той някак го обясни на всички, въпреки че изобщо не реагирах.
Лопата куфарчета към покрива и дъската. „Господин шофьор“ преброи товара и потисна велосипеда. Дали рикшата не е би, а три, така че триколката. Първо по оживен път между тръбните автобуси и камиони, а след това по тесни улички, пълни с пешеходци и хамали. Там също изглеждаше като смърт там. Живописни фигури от „пътническата кабина“ решаваха проблемите на децата си и се караха.
Циклориците са сред най-бедните трудолюбиви индианци. Снимка: Владимир Кампф