Те не принадлежаха заедно. Въобще не. Двама диаметрално противоположни хора. Той сякаш идваше от планетата Рецепта за добрия живот. И тя? Забранена усмивка на планетата.
Разбраха се. И това е изключително. Забравила е, че да бъде тъжна е съдбата на живота й. А какво да кажем за Него? Тя така и не разбра.
Тя обичаше дъждовната сутрин в понеделник. Също и онези мързеливи дни, когато като студентка тя можеше да си позволи да се излюпи в леглото, знаейки, че хиляди хора трябва да бързат да работят. Не трябваше. Тя беше млада. Не трябваше да прави нищо, за да може да прави всичко.
Беше ден като всеки друг. Сутрешно бягане, после душ и накрая любимото й кафе с малко мляко. Без захар. Тя твърдеше, че трябва да отслабне. Тя отрече всичко, което я правеше щастлива в живота. Започвайки със захар, завършвайки с любов.
Наричаха я Тъжната принцеса за нищо. Тя дори не преброи колко хора й казаха, че трябва да се усмихва повече. Не беше възможно. Просто не се получи. Тя не беше от типа, който криеше емоциите си. Че беше четима като отворена книга, която й казваха, когато беше дете.
Не пасваше. Той беше различен, това е най-красивото от възможните определения. Тя не видя света. Тя го дишаше. От детството. Първият й спомен е как баща й я гъделичка под брадичката и ръцете му миришат на глухарчета. Продължаваше да прави венци от тях.
И така остана досега. Приятелите й се чудеха защо тя отказва почти всички момчета. Страхуваше се от чужди миризми. Подсъзнателно, но това не промени нищо. Дори в дискотеката тя танцуваше предимно сама. Иначе не беше възможно. Щом непознат се приближи до нея, в главата й проблесна чужда миризма, чуждо тяло, контрол. Не можеше. Не можеше да се усмихне, да поздрави или да отговори с флиртуващ глас. Умът и сетивата й, особено сетивата й, й попречиха да го направи.
Може би затова тя все още беше сама. Тя вече не се забавляваше от търсенето. Петъчните вечери се превърнаха в дълг, който я спираше без дъх. И точно когато тя спря да вярва, Той дойде.
Неговият аромат. Това беше първото нещо, което забелязахте за него. Джинджифил, грейпфрут, босилек, кехлибар, тютюн и др. Тя не можеше да го разпознае.
Той се приближи към нея. Тя изчака типичен блок да стигне до нея - да не се усмихва, да не говори, само за да покаже, че не се интересува, но той не идва.
Тя не беше нервна. Като цяло тя се чудеше кога за последно го е преживяла и си спомня за Адам. Тя леко потръпна. Не, каза тя, не тази вечер.
Той вече стоеше до нея. Сини очи, кестенява коса и онази усмивка, която казва: „Аз съм бунтар и най-важното в живота ми е свободата ми.“ Тя се усмихна. Знаеше, че няма шанс с нея. Начинът, по който беше тук. Но тя не го уволни веднага. Миризмата не й позволяваше.
„Здравей, аз съм Juraj.“ Приятен глас и нежен, доста нежен дъх на никотин.
Тя също се усмихна. - Здравей, Стела.
Хвана ръката й и я докосна с устни. Както беше в старите филми.
Той вдигна глава и й се усмихна.
И тя се изплаши. Липсваше му. Както преди.
Но целувката гореше по ръката й цяла вечер.