дневник

Съдбовният ден на 11 март 2011 г. се състоя като всеки друг.
Ден преди това бяха съобщени няколко по-силни земетресения от североизточната част на Япония, Тохоку, три от които по-интензивни от М6. Обаче никой от моето обкръжение не му обърна особено внимание, от време на време по-силни земетресения не бяха такава особеност в Япония.

След добър обяд, двагодишният ми син и аз си легнахме този следобед.
Вече бях горе, а малкият все още спеше, когато едно от многото земетресения започна незабележимо. Нежно люлеене както винаги. Нищо специално.
Само дето люлеенето този път не спря.
Навън ята птици започнаха да крещят безумно и да летят, сякаш знаят нещо.
Земетресението продължи необичайно дълго време, може би над три до четири минути. Никога не съм преживявал толкова дълго земетресение.
Вместо да избледнява както обикновено, неприятното картиране започна да се усилва и нещата започнаха да летят и да падат в стаята. Книги, лампа, чаша на рафта ...
Тогава наистина се страхувах.
Цялата къща започна да гърми неприятно, много интензивно.

Мозъкът ми премина в авариен режим, единственото, което ме интересува, беше детето, което все още грабнах от леглото, докато все още спях и с усилие се опитвах да стигна до изходната врата по тежко разкъсания кораб.
Според научените инструкции трябваше да се скрия под най-близката маса без паника, но изплашеният ми инстинкт ми каза да избягам от апартамента възможно най-бързо ...
Просто не ни оставяйте да ни затрупат или ще се разпаднем с цялата къща, отломките от която вероятно няма да оживеем.

Живеехме на последния, четвърти етаж, което ми даде поне такава надежда, че етажите над нас няма да ни покрият.
Асансьорът беше автоматично изключен и неизползваем от съображения за безопасност. Страхувах се да използвам стълбите, които имат своя, непредсказуема тектоника по време на земетресението.
Бях ужасен, когато разбрах, че няма да можем да стигнем до безопасност извън сградата. Хванах парапета на отворения, разтърсващ коридор и повтарях отново и отново ... стоп, стоп, стоп ....
Не спря, добави още повече.
Беше трудно да се справи с бебето на ръце.
Опитахме се със съседите си, еднакво заклещени на пода, отчаяно да се подкрепяме поне с очите си. Никой не издаде звук. Всички просто чакахме с ужас какво ще се случи по-нататък.

По това време заплашителен рев на земя и тежък стоманобетон на жилищните квартали вече беше навсякъде. Никога не съм чувал земята да реве така. Чувствах, че тя ми изпраща поздрави от ада, високите сгради наоколо си прекарваха страхотно и с радост разтърсваха лудо тежките метални тръби по панелите.

Не можех да изкрещя, за да не изплаша малкия, така че просто продължих да го успокоявам, докато земята най-накрая започна да се успокоява много бавно.

Щом успях, се осмелих да се изкача по опасните стълби и да изтичам до най-близкия паркинг - единствената зона, в която нямаше какво да покрием.
Всички съседи вече бяха там. Видях ужаса в очите на всички, но всички се опитаха да се успокоят и да разберат какво наистина се е случило.
Подозирахме, че няма да е добре, но никой от нас все още нямаше представа какви размери наистина е имало това земетресение и какво ни очаква през следващите дни и месеци.

Към този момент всички 20 000 жертви на земетресение и цунами бяха все още живи, а Фукушима все още невредим ...
Цунамито не прибърза с убийствения си дядо и изчака ужасния финал.

Когато ситуацията се успокои и хората се опитаха да се свържат с най-близките си мобилни оператори чрез натоварените мрежи, земята отново започна да се тресе силно.

Това беше една от най-опасните точки. Следват още много през следващите месеци и рядко човек успява да се отпусне напълно и да не е в постоянен стрес и страх от поредния неочакван удар, който никой не би могъл да предвиди. Усещането за фалшиви земетресения продължи дълго време. Почувствах поклащане, въпреки че изобщо нищо не се случи. Сякаш бях слязъл от лодката и влязох в малка стая на континента, където усещането за люлеене продължи. Изпитвах това странно чувство поне през следващите две-три години.

Нашата къща, както и всички останали около нея, беше добре след голямо земетресение.
Разделихме се, макар и все още разстроени, обратно в апартаментите.
У дома изглеждаше, че апартаментът току-що е бил разклатен в огромна пералня.
Счупени бутилки лежаха на пода, грозни кафяви петна от соев сос, смесени с други течности, бяха разляти в кухнята, книги, счупени чинии, падащи чинии, компютри, лампа лежаха на пода ... Всичко, което имаше свобода на движение в апартамент се възползва от него.
Но можеше да се окаже много по-лошо. Имахме късмет в Токио.