Събота, 7 март 1953 г.

истинска майка

Минаха два часа и Ивануска вече беше свикнала с костелива жена, ухаеща на чужда плесен, изсъхналото й лице и неудобните длани. Колко е далеч от ежедневната майка, грациозната и усмихната Кати, нейната сладка миризма на мляко, нейната привързаност, певческата й реч и нейната безопасна широка длан. Ирена знае, че дърпа за по-късо въже, винаги трябва по някакъв начин да вземе сина си, а Ивануша сякаш усеща нещо, аха, че той отново е неин! Сега става въпрос за решението на Ирена, сега няма избягване, то ще пада върху нея всеки момент.

- Ще ядем - каза Катя и постави дървени чинии за деца на масата. Тя загребваше малко каша на пара за всеки от тях, изсипваше го с разтопено масло и зареждаше компота от боровинки отгоре. „А сега си истинска майка, Ирус“, каза тя, като постави сина си на колене.

Напомнянето за истинска майка я смути. Вече три пъти е била истинска майка. А къде са нейните деца? Иванушка е тук за всички. Той седна на коленете на майка си, сгуши се и се облегна на нея, притиснал се като собствената си майка. Обядът иззвъня и синът му се обърна към нея след всяка лъжица, като завъртя очи, за да разбере какво мисли тази жена за него. Той видя как се усмихва, успокоява се и Ирена нараства с всяка лъжица. Когато децата се хранеха, те ставаха на леглото и се разтягаха там уморени от храна и топлина.

Катя натовари възрастните. Миризмата се разнасяше от чиниите и козата плачеше тъжно. Катя се благослови, Тагар взе малко сол в ръцете си и както обикновено хвърли щипка във всеки ъгъл на стаята. Ирена също се благослови и можеха да ядат. Кашата на Катина не е лагерна постелка, в това положение също лъжица, жълтите очи на маслото покриха половин чиния и парче месо плуваше в средата. Ирена внимателно извадена от ръба на чинията, хранейки се внимателно, не можеше да се нахвърли на празника на Катина, тъй като лагерният глад я подтикваше, само бавно, постепенно, за да не я убие твърде много доброта.

- Е, как реши, душата ми? - зададе Kaťa дългоочаквания въпрос.

Той е тук. Гърлото на Ирен се стегна. Тя се наведе над чинията и кашата се смеси с целия свят пред очите й.

- Хм? - извика Kaťa и яде от чинията.

В стаята настъпи тишина. Сякаш усещайки, че говори за него, Иван внимателно стана от леглото и застана на колене на майка си. Тя го прегърна. Козелът ги наблюдаваше съсредоточено, кимаше глава веднъж надясно, после наляво, без да откъсва очи от устата на Ирена.

- Катенка, моя, ще запазя Ивануска - каза Ирена и го притисна още по-силно.

Кокошката изскочи от ъгъла в ъгъла и започна да дрънка. Децата на леглото се засмяха и Ивануша кимна напред-назад, имитирайки движенията на кокошка.

- Арбалет, чудовище, един вид, - извика й Катя.

Тагар погледна в ъгъла и каза:

- Тя ни остави яйце.

- Добър знак - каза Ирена.

- Е, Иван ще излезе в света. До континента, някъде в дома - каза Катя и беше тъжна. -. когато сте решили да го направите.

- Не знам - прегърна тя сина си. - Не знам дали съм взел твърдо решение.

- Свикнали сме с него. Децата играят и се разхождат. Тагар също се съгласи.

Мъжът пуши. Той мълчеше, от лицето му не можеше да се прочете нищо, както е при сибирците. Ирена усети смущението на Катина. Защо със сигурност разчита на осиновяването на син? Вари не знае какво е да си майка? Или тя смята, че е дошла при него до оградата с визия за по-ранното му освобождаване и сега той ще бъде заменен, за да има свят мир? Дори по-късно у дома.

- Мисля, че седем години не са цяла вечност. Бебето най-накрая ще трябва да ми даде.

Ката довърши яденето, стана и тихо почисти масата. Тагар окачи на стената дълга врата с кръгла цигулка. Той мина през струните по струните и в този момент децата се измъкнаха от леглото и хукнаха към него. Иван не, обърна се към майка си и вдъхна топлия ароматен въздух върху нея.

Тагар бърбореше с нарисувани мелодии, докато мърмореше, децата блъскаха пръстите му в струните. След като помисли известно време, Кейти каза:

- Добре какво. Когато сте решили да го направите. Погрижете се да запазите добро място, за да не попаднете в роботите на момчето, не се притеснявайте излишно. Жалко, че те изгониха от болницата.

В стаята звъннаха цигулките на Тагар.

- Какво направихте за тях? Сигурно много сте ги обидили.

Ирена изведнъж усети, че е пред жури, всички бариери изведнъж паднаха от нея. Тя няма какво да крие, няма от какво да се срамува, не е извършила никакво престъпление.

- Кръстих дете в болницата.

Лъжицата на Кати изпадна от облекчение и се препъна тупо на дървена чиния.

- Кръстила е - кимна Ирена.

- Какво си поп? - тя се обади. - Поп кръстените деца! Нито жена от лагера! - Тя спря да работи с чиниите и гледаше Ирена с широко отворени очи.

- Откъде взимаш поп в лагера?

- Прекъснахте ума си! Ти наистина си луд. Ируша!

Тя заобиколи масата и седна срещу нея.

- Кръстете се в лагера! Без светена вода, без поп, без кръст?

Ирена се усмихна слабо, сви рамене.

- Права си, Катя. Нямаше нищо, нито вода, нито кръст. Без мляко, без хляб. и никакво вино, само това малко бебе.

- И защо те изведнъж те откараха до Пищак. Все пак си имал късмет. Знаете ли колко папи са застреляли? Точно така дори не са кръстили никого. Какво си помисли?

Как да го кажа? Роди се такова мъничко дете, малко плака, опитваше малко да пие и не се бореше много за този свят. Сякаш знаеше какво го очаква. Майка й, биробиджанка от химически завод, също беше по-скоро мъртва, отколкото жива. Жените от фабриката бяха измамени, казваше се, че имат повече злато в костите, отколкото в сърцата си, така че са толкова скучни и нацупени. Въпреки че успяха да стигнат до болницата, малцина оцеляха. Как може да се обясни това?

- Birobidwoman! - обади се Катя. - евреин! Ируса, ти си извършил толкова много грехове наведнъж! Кой те помоли да го направиш?

- Какво става? - Тагар остаря. - Човекът като човек. Бог като Бог. Има много хора, богове също.

- Куш, езичник, - Ката потегли. - Какво правиш тук? Бог е само един. Напразно ни казват тук, че няма Бог. Ние си знаем нашите.

- Боговете се съгласяват пред хората, не се страхувайте - каза Тагар и продължи: - Направила е мъдро. Поне тя опита нещо.

Ирена му беше благодарна. Обзе я чувство на нежно освобождение, макар че не можеше да каже точно какво. До Параски? Или от Киш и нейното динамо? Или от предупреждението на Шото? Или от летящата кола до дефилето, от смъртта на Сталин. сякаш всички неудобства се счупиха и тя почувства, че е време да полети по-високо. Тя си спомни Зина от кораба и нейната усмивка, Каталин, как нейният лебед висеше от праха, тя копнееше да размахва криле и да се изкачва, да се издига по-високо до синьото небе и да разказва всичко по пътя си, да разказва истинската си приказка с лош край.

Тя никога не е говорила за това преживяване, нито някоя жена от вагон номер девет й е напомняла за това. Само Бейб Ануша веднъж извика на ямите, че детето й е убито. Минаха месеци, докато Ирена се успокои и прие обяснението си. След това заключи онази ужасна нощ във влака до хиляди ключалки. Може би един път ще дойде времето и той определено ще забрави за това, но засега всеки спомен от този момент, дори това повествование, е като кървене от вена. Колкото по-скоро го спрете, толкова по-добре.

- Взеха ми бебето, като когато ти откъснат дланта - имал си ръка и вече я нямаш. Изтръгнаха нещо с теб с ръката ти. Искате да хванете дайлера, но не можете, ръцете ви не са. Изведнъж разбираш, че липсва не само ръката, но и нещо друго, което те е оставило при нея. Това, което са ти грабнали, го хвърлят в дупка в пода. Влакът тръгва сам, на буци в посока към Планетата, в котела си загрява с дървени къщи и хвърля тялото ви от пода на вагона. Колко пъти мъж иска да махне с ръка, която отдавна не е имал, така че една жена също иска да говори с детето си, което е починало и лежи някъде между траверси по пътя тук.

- Докато стоях над малкия Биробиджан, изведнъж ми мина през ума. То дойде от само себе си: колко лоша сила имам в ръцете си! Но ако искам, имам малко надежда в тях. Казах си, че ако бедното същество трябва да отиде при майка си, нека го изчисти. Може да не му помогна, но и аз няма да опитам?

Някой я погледна и някои от жените по леглата я видяха да капе вода върху главата на бебето си. Видя, че е направила кръст над детето, и тогава се помоли тихо. Бебето почина снощи. На следващия ден машината стартира, директорът на болницата Кругова, която вече имаше новините на бюрото си, беше бесен, твърдейки, че Ирена умишлено е убила детето! Тя извика д-р Зиманов, заплаши го, че ще го прехвърли в мините, ако не измие мрака от болницата, ще го помете! Веднага написа поръчка за транспорта на Ирена. Първоначално тя искаше да я изпрати на север до кариерата за най-трудните случаи. Накрая тя беше спасена от лекаря и молбите му - би било жалко да не използва уменията и експертизата си по по-културен начин от работата с камък. В последния момент те пренаписват депортацията си в Писчак, за няколко месеца на изпит и след това - с кариера! Това беше победата на д-р Зиманов. Оказва се, че Ирен вярва повече, отколкото бихте могли да признаете. И на сбогуване й прошепна:

- Наказанието беше за поведение като човек. Планетата не го харесва.

Тагар спря да играе, мълчеше. Ката я слушаше да говори с отворена уста. Днес е труден ден. Толкова много съобщения, по един или друг начин. Вярно е, че страховете от смъртта на Кориабов не са се изпълнили, но дори тази траурна победа няма да добави към човека. Какво трябва да мисли един обикновен човек за това? Как да оценим всички събития, накрая дързостта на Ирена? Сега Катя я гледа с други очи, страхът от дързостта й избледнява. Обикновеният човек не трябва да поема свещенически задължения, такава гордост е осъдителна. Зоната обаче е зона и понякога променя ситуацията. Въпреки това, покръстването на еврейско дете е дързост, забранено е, така че защо Ирена пое риска? Защо, кой ще й отговори? Историята на Ирена я притесни и усмивката й беше далечна, но равномерна. Не се виждаше, че тя страда от вина, седи на стол, играе си с Ивануш, а иконите на Пресвета Богородица и Божия Син висят зад гърба й. Е, точно така, зад Ирена, зад съдбата й се крие нещо голямо, което трудно може да се побере в ниска вила. Вдигнаха икони. Странно. Тагар мълчеше и се усмихваше, а Катя изведнъж се почувства глупаво. Тя наблюдаваше младото лице на Ирена, съсипано от лагерния живот, и се опитваше да намери някои думи. В края на краищата, понякога жената има право да греши и това трябва да се каже на глас и без страх, въпреки че не е така.

- Ти си. Ирена, ти си такава.

- Знам - каза Ирена, засрамена.

Катя се втренчи в очите й и поклати глава.

- Не знаеш, моя Ирушка, не знаеш. Ти си. героиня! Като всеки войник.

- Не, Катенка, къде.

- Но да. Как казваш това? Жена! Да, ти си жена! Не, ти си повече от жена! - обади се Катя и избърса очи. - И аз.

Тя прегърна лошата врата на Ирена, прегърна я и потръпна от прилива на емоции. - Съжалявам, съжалявам. Не разбирам много неща за теб, разбираш ли, аз съм просто обикновен сибирец.

Някой почука на вратата. Влезе съсед, Кронтак, млад, могъщ мъж, стиснал пушката. Когато забеляза Ирена, той беше закачен. Тагар се изправи, поздрави го и посочи оръжието си.

Кронтак се усмихна. Дори вежда не се помръдна на кръглото му лице, докато се усмихваше.

- Някои затворници от Таскан са избягали. Видяха и четирима в селото! - каза той рязко и разбърка очи към Ирена. - Вие трябва да отидете!

Тагар се замисли за момент. Той кимна и измърмори нещо. Той обу обувките си, закачи кожуха си и излезе в коридора с пушката си. Катя хукна след тях, стресна кокошката, умело я прескочи и просто извика на Тагар да внимава. Тя се върна и избърса сълзите си на престилката си.

Кокошката се успокои и седна в сламено гнездо. Ирена върна мислите си в зоната. И така четирима затворници избягаха от Таскан. Четиримата бяха и чудаци край дървата, Бог знае какво чакаха, всичко, което им беше останало, беше лошо чувство. Бяха ли те бежанци? Селяните организират лов върху тях; бежанците са заплаха за всяко село, каза Шота. Не се ли забърка и той с тях? Ирена отново беше заобиколена от рояк неспокойни мисли. Времето броеше за секунди. Още един момент, един последен момент с Иван, за да го притиснете, да го целунете, да скриете сълзите му и да овладеете сърдечния ритъм.

Кейти опакова парче пушен лос, сладко от боровинки, хляб за пътуването. Те се сбогуваха. Как можеш да се сбогуваш със сина си за седем години? Как завинаги? Какво ще се събере през това време в бездната между тях?

Няма нужда да мислите толкова много. Тя го прегърна и затаи дъх. Не трябва да забелязва нищо! Но Иван вече беше забелязал, че нещо става, държеше се за блузата на майка си и плачеше. Краката му в раниците висяха тъжно. Искаше да избегне сбогом, искаше да бъде силна и разумна, искаше да се дистанцира незабележимо и просто да си почине от дълго сбогуване. Вместо това тя се облече като беглец, придружена от вика на Иван. Ката и тя изрекоха последните думи, целувайки се три пъти. Тя целуна плачещата Иванушка още веднъж. Усещаше в ушите си скръбния му плач, който я бодеше по лицето и шията, навсякъде. Кати й я подаде и тя избърса себе си и сълзите си и топла слюнка на врата си. Изведнъж той остана като празна черупка на орех без уникалното си ядро.