децата

Точно както сме учители на родителите си. И както нашите внуци ще бъдат учители на нашите деца.

Ученето е нашата съдба за цял живот, независимо дали го искаме или не. Това изобщо не трябва да бъде целенасочено образование. Всяка ситуация, всяка среща, всеки проблем, ние можем да извлечем нещо за себе си от всичко. Научете как да реагирате или да не реагирате, когато не е нужно. През целия си живот научаваме, че най-важният момент е сега, защото няма да променим миналото и в него решаваме бъдещето, в този момент - СЕГА.
(Точно това знаят малките деца отлично. Да бъдат тук и сега. Не им пука какво е било или какво ще бъде. Те дори не могат да си го представят.)

Всеки от нас би могъл да назове това, което са го научили собствените ни деца. Собствени, но и непознати ... Просто се събудете с тях за малко в парка, дайте момент на внимание на тийнейджър в училище. Просто трябва да гледате малките, да слушате по-големите и да говорите с тях. Както при връстниците.

Любовта е може би първият елемент, който преподават. Без нея не става. Колкото повече любов получават сами, толкова повече и естествено могат да я дадат. Дори по-късно. И ние се задълбочаваме в дълбините на най-дълбокото, когато трябва да обичаме безусловно, без страх, без гняв. В крайна сметка колко са ситуациите, в които бихме искали да викаме, да се ядосваме или дори да удряме. Но когато емоциите отминат, остава само една любов.

Търпението също е добродетел, която научаваме, което научаваме особено с децата. В някои ситуации трябва да е почти безкрайно и колкото по-скоро го разберем, толкова по-добре. В този случай теорията е по-лесна от практиката и доста често получаваме тестове за търпение.

На доверие, доверие и превишаване на собствената ни сянка децата ни учат, те ни тласкат, вкарват ни в ситуации, в които имаме възможност да изпробваме своите граници, слабите си страни. Теоретизирането също е много просто в този случай, практиката често се различава от това, което е известно от книгите, от сигурността, която знаем, дори и да не сме опитвали.

Бих искал да знам на какво съм учил родителите си. Предполагам, че ще попитам. Когато бях дете, не говорихме за проблемни неща. Те бяха изхвърлени от масата или просто се заговори, когато сестра ми и аз не чухме. В резултат на това не исках да говоря за проблеми и у дома. Нямах пример как се прави това. Не казвам, че е лошо. Обучението е пътуване и трябва да получим (или да изберем) родители точно такива, каквито са ни нужни.
А децата ми? Всеки ден получавам уроци от тях. Малки и големи. И все още има какво да се научи.