Картаген, Fenicky Kart Hadašt (Nové Mesto), гр. Кархедон, лат. Картаго - древен пристанищен град на брега на Северна Африка в днешен Тунис, днес археологически обект в северната част на Тунис. Заселването и развитието на Картаген става през няколко периода.
Период на Пуна - според древни източници те основават Картаген 814/813 преди н. л. като търговска колония финикийците от Тир (днешен Сур в Ливан), но археологическите находки го документират едва от средата на 8 век. преди n. л. Жителите му, картагенците, римляните наричали Пуна (лат. Poeni, → финикийци). Според легендата Картаген основава тиролската принцеса Дидона (също Елиса, Елиса, Алисар), която избягва при брат си Пигмалион (убил е съпруга й, за да грабне богатството му) в Нумидия. Местният крал обещал да й продаде толкова земя, колкото и бича кожа. Дидона наряза кожата на тънки ивици и маркира зоната около сърцевината на бъдещия Картаген, хълма Бирса (гр. Byrsa = кожа). Според епоса на Енеида на Вергилий Картаген вече е съществувал по време на Троянската война. Дидо даде убежище в Картаген на защитника на Троя Ене, който обаче я напусна и поради това се самоуби. Това трябвало да се превърне в основата на по-късните конфликти между Рим и Картаген (Еней се смята за прародител на римската нация).
Вероятно през 7 век. преди n. л. Картаген се освобождава от контрола на родния си град Тир, като постепенно разширява територията си и през 5 век. преди n. л. се превръща в град-държава (терминът Картаген тогава се отнася не само до град Картаген, но и до държавната единица, чийто основен център, Пуническата империя), най-важната търговска и военна сила на Западното Средиземноморие, чиято зона на Интересът се простираше от Египет до Иберийския полуостров. Картагенците подчиниха селища в Северна Африка, които преди това бяха колонизирани от финикийците, напр. в днешния североизточен Алжир колониите Хипо Регий (сега Анаба) и Цирта (днес Константин) и в северозападна Либия колонията Лептис Магна (близо до град Хомс), в Средиземно море колонизират напр. островите Ибусим (сега Ибиса) на Балеарските острови и Сардиния, в западна Сицилия основават градовете Лилибеум (сега Марсала) и Панормос (сега Палермо), в Испания Карт Хадаш (лат. Carthago Nova, сега Картахена), а също.
Основният конкурент на картагенците първоначално бяха гърците, които от 8 век. преди n. л. проникнали на запад (→ гръцка колонизация). Картагенците обаче сформират военна коалиция с етруските и временно ограничават техния напредък. След морската битка при Алалия (сега Алерия в Корсика) около 540 - 535 г. пр. Н. Е. л. заедно постигнаха изгонването на гърците от Корсика (тя попадна под властта на етруските) и от Сардиния (тя попадна на картагенците). През V век. преди n. л. продължи експанзивната политика и дългогодишен гръцко-картагенски, т.нар Сицилианските войни (5 - 3 век пр. Н. Е.) Се опитват да овладеят Сицилия (по-голямата част от колониите са гръцки, картагенците дотогава колонизират само западната й част). Боевете приключват 341 или 340 г. пр. Н. Е. л. поражението на картагенците в битката при река Кримисос (вероятно днешната река Белице, югозападна Сицилия). R. 312 (ал. 310) преди n. л. управлявал почти цялата територия на Картаген от сиракузския тиранин Агатоклес, който 307 г. пр. н. е. л. върнат в Сицилия (обявен за крал на Сицилия) и 305 г. пр. н. е. л. сключил мир с картагенците.
Постепенното увеличаване на силата на Рим, което наполовина. 3-ти етаж. преди n. л. той контролира почти целия Апенински полуостров, но започва да заплашва Картаген като доминираща морска и търговска сила в западното Средиземноморие. Картагенците първоначално поддържали добри отношения с римляните, 509 г. пр. Н. Е. л. и 348 преди n. л. сключени мирни договори, определящи сферите на тяхното влияние и въз основа на последния мирен договор от 279/278 г. пр. н. е. л. те дори се биха заедно срещу епирския цар Пир, който завладя по-голямата част от Сицилия, принадлежаща на картагенците. Резултатът от конфликта им на интереси бяха трите войни в Пуна.
Картагенците (Пуни) говореха на изчезналия вече пунски (северноафрикански) диалект на финикийския - Пунчин, респ. по-късно Нео-Подуник, който се използва до около 6-ти век. н. л. Той е принадлежал към семитските езици от афро-азиатското езиково семейство и е повлиял значително на някои съвременни берберски езици, особено в днешни Тунис, Алжир и Мароко (лексика, топоними). Написана е във вариант на финикийската писменост - пунически, респ. неопуническа писменост, която се използва до около 3 век. н. л. в монументалния, респ. в неопунска (италианска) курсивна форма и е запазена само в надписи. Смята се, че по-късно тя е станала основа на либийската писменост (също и нумидийската писменост), писмеността Тифинаг (предарабската писменост, използвана от етническата група на берберските туареги) и писмеността Турде (писмеността на древния град Тартесос ).
В разгара на своя разцвет, Картаген се състои от няколко квартала. Неговият център беше хълмът Бирса с акропол (укрепен със стени от 5 век пр. Н. Е.), Близо до който имаше обширни гробища. През 3 век. преди n. л. Картаген имаше елинистичен характер, редовна улична мрежа с обширни къщи с перистили и беше един от най-големите и най-излаганите градове в елинистическото Средиземноморие. Богатите бизнес семейства имаха политическа власт в нея, първоначално държавният глава беше кралят, от V век. преди n. л. два шофета (суфети, подобни на римските консули), избрани от Народното събрание за една година и сенат (300 членове, назначени за цял живот). Стабилността на държавата се контролираше от трибунала (104 члена, всеки със званието съдия). Картагенската армия се състояла от чуждестранни наемници, дошли от Африка (либийци, нумидийци), средиземноморски острови (Сардиния, Корсика, Балеарски острови) и Гърция. Картагенците, които създадоха специална култура, станаха посредници на културните влияния между Източното и Западното Средиземноморие.
През 439 г. Картаген Вандали е завладян от крал Гейзерих и до 533 г., когато империята им е свалена от военния командир на византийския император Юстиниан I Велики Велизар, тя е основното седалище на вандалските царе. През следващия период той става резиденция на източноримския (византийски) управител и е възстановен; по-стари са възстановени и са построени нови църкви, дори близо до града зад стените (базиликата Дамус Ел Карита, средата на 6-ти век). През 698 г. Картаген е превзет от арабите и унищожен. Оттогава в руини. Постепенно се обезлюдява, служейки като източник на строителни материали и сдружения за изграждането на джамии.
Систематичните археологически проучвания в Картаген започват през 1975 г. като част от международния проект на ЮНЕСКО за спасяване на Картаген (UNESCO pour la sauvegarde de Carthage), но разпространението му е затруднено от факта, че голяма част от останките на Картаген са разположени в предградията на Тунис. През 1979 г. руините на Картаген са вписани в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство. И до днес, в допълнение към останките от няколко обществени профанни и сакрални сгради, артефакти от Пуна и особено от римския (мозайки, статуи) и византийския период, съхранявани в Картагенския национален музей (fr. Musée national de Carthage, основан през 1875 г.) в бившия град Картаген. на хълма Бирса и Националния археологически музей Бардо (Национален музей на Бардо, основан през 1888 г.) в квартал Бардо в Тунис.
Териториалният обхват на Картаген като град-държава
Руините на древния град
Картаген, Fenicky Kart Hadašt (Nové Mesto), гр. Кархедон, лат. Картаго - древен пристанищен град на брега на Северна Африка в днешен Тунис, днес археологически обект в северната част на Тунис. Заселването и развитието на Картаген става през няколко периода.
Период на Пуна - според древни източници те основават Картаген 814/813 преди н. л. като търговска колония финикийците от Тир (днешен Сур в Ливан), но археологическите находки го документират едва от средата на 8 век. преди n. л. Жителите му, картагенците, римляните наричали Пуна (лат. Poeni, → финикийци). Според легендата Картаген основава тиролската принцеса Дидона (също Елиса, Елиса, Алисар), която избягва при брат си Пигмалион (убил е съпруга й, за да грабне богатството му) в Нумидия. Местният крал обещал да й продаде толкова земя, колкото и бича кожа. Дидона наряза кожата на тънки ивици и маркира зоната около сърцевината на бъдещия Картаген, хълма Бирса (гр. Byrsa = кожа). Според епоса на Енеида на Вергилий Картаген вече е съществувал по време на Троянската война. Дидо даде убежище в Картаген на защитника на Троя Ене, който обаче я напусна и поради това се самоуби. Това трябвало да лежи в основата на по-късните конфликти между Рим и Картаген (Еней се смята за прародител на римската нация).
Вероятно през 7 век. преди n. л. Картаген се освобождава от контрола на родния си град Тир, като постепенно разширява територията си и през 5 век. преди n. л. се превръща в град-държава (терминът Картаген тогава се отнася не само до град Картаген, но и до държавната единица, чийто основен център, Пуническата империя), най-важната търговска и военна сила на Западното Средиземноморие, чиято зона на Интересът се простираше от Египет до Иберийския полуостров. Картагенците подчиниха селища в Северна Африка, които преди това бяха колонизирани от финикийците, напр. в днешния североизточен Алжир колониите Хипо Регий (сега Анаба) и Цирта (днес Константин) и в северозападна Либия колонията Лептис Магна (близо до град Хомс), в Средиземно море колонизират напр. островите Ибусим (сега Ибиса) на Балеарските острови и Сардиния, в западна Сицилия основават градовете Лилибеум (сега Марсала) и Панормос (сега Палермо), в Испания Карт Хадаш (лат. Carthago Nova, сега Картахена), а също.
Основният конкурент на картагенците първоначално бяха гърците, които от 8 век. преди n. л. проникнали на запад (→ гръцка колонизация). Картагенците обаче сформират военна коалиция с етруските и временно ограничават техния напредък. След морската битка при Алалия (сега Алерия в Корсика) около 540 - 535 г. пр. Н. Е. л. заедно постигнаха изгонването на гърците от Корсика (тя попадна под властта на етруските) и от Сардиния (тя попадна на картагенците). През V век. преди n. л. продължи експанзионистичната политика и дългогодишен гръцко-картагенски, т.нар Сицилианските войни (5 - 3 век пр. Н. Е.) Се опитват да овладеят Сицилия (повечето колонии са гръцки, картагенците дотогава колонизират само западната му част). Боевете приключват 341 или 340 пр.н.е. л. поражението на картагенците в битката при река Кримисос (вероятно днешната река Белице, югозападна Сицилия). R. 312 (ал. 310) преди n. л. управлявал почти цялата територия на Картаген от сиракузския тиранин Агатоклес, който 307 г. пр. н. е. л. върнат в Сицилия (обявен за крал на Сицилия) и 305 г. пр. н. е. л. сключил мир с картагенците.
Постепенното увеличаване на силата на Рим, което наполовина. 3-ти етаж. преди n. л. той контролира почти целия Апенински полуостров, но започва да заплашва Картаген като доминираща морска и търговска сила в западното Средиземноморие. Картагенците първоначално поддържали добри отношения с римляните, 509 г. пр. Н. Е. л. и 348 преди n. л. сключени мирни договори, определящи сферите на тяхното влияние и въз основа на последния мирен договор от 279/278 г. пр. н. е. л. те дори се биха заедно срещу епирския цар Пир, който завладя по-голямата част от Сицилия, принадлежаща на картагенците. Резултатът от конфликта им на интереси бяха трите войни в Пуна.
Картагенците (Пуни) говореха на изчезналия вече пунски (северноафрикански) диалект на финикийския - Пунчин, респ. по-късно Нео-Подуник, който се използва до около 6-ти век. н. л. Той е принадлежал към семитските езици от афро-азиатското езиково семейство и е повлиял значително на някои съвременни берберски езици, особено в днешни Тунис, Алжир и Мароко (лексика, топоними). Написана е във вариант на финикийската писменост - пунически, респ. неопуническа писменост, която се използва до около 3 век. н. л. в монументалния, респ. в неопунска (италианска) курсивна форма и е запазена само в надписи. Смята се, че по-късно тя е станала основа на либийската писменост (също и нумидийската писменост), писмеността Тифинаг (предарабската писменост, използвана от етническата група на берберските туареги) и писмеността Турде (писмеността на древния град Тартесос ).
В разгара на своя разцвет, Картаген се състои от няколко квартала. Неговият център беше хълмът Бирса с акропол (укрепен със стени от 5 век пр. Н. Е.), Близо до който имаше обширни гробища. През 3 век. преди n. л. Картаген имаше елинистичен характер, редовна улична мрежа с обширни къщи с перистили и беше един от най-големите и най-излаганите градове в елинистическото Средиземноморие. Богатите бизнес семейства имаха политическа власт в нея, първоначално държавният глава беше кралят, от V век. преди n. л. два шофета (суфети, подобни на римските консули), избрани от Народното събрание за една година и сенат (300 членове, назначени за цял живот). Стабилността на държавата се контролираше от трибунала (104 члена, всеки със званието съдия). Картагенската армия се състояла от чуждестранни наемници, дошли от Африка (либийци, нумидийци), средиземноморски острови (Сардиния, Корсика, Балеарски острови) и Гърция. Картагенците, които създадоха специална култура, станаха посредници на културните влияния между Източното и Западното Средиземноморие.
През 439 г. Картаген Вандали е завладян от крал Гейзерих и до 533 г., когато империята им е свалена от военния командир на византийския император Юстиниан I Велики Велизар, тя е основното седалище на вандалските царе. През следващия период той става резиденция на източноримския (византийски) управител и е възстановен; по-стари са възстановени и са построени нови църкви, дори близо до града зад стените (базиликата Дамус Ел Карита, средата на 6-ти век). През 698 г. Картаген е превзет от арабите и унищожен. Оттогава в руини. Постепенно се обезлюдява, служейки като източник на строителни материали и сдружения за изграждането на джамии.
Систематичните археологически проучвания в Картаген започват през 1975 г. като част от международния проект на ЮНЕСКО за спасяване на Картаген (UNESCO pour la sauvegarde de Carthage), но разпространението му е затруднено от факта, че голяма част от останките на Картаген са разположени в предградията на Тунис. През 1979 г. руините на Картаген са вписани в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство. И до днес, в допълнение към останките от няколко обществени профанни и сакрални сгради, артефакти от Пуна и особено от римския (мозайки, статуи) и византийския период, съхранявани в Картагенския национален музей (fr. Musée national de Carthage, основан през 1875 г.) в бившия град Картаген. на хълма Бирса и Националния археологически музей Бардо (Национален музей на Бардо, основан през 1888 г.) в квартал Бардо в Тунис.