романи

В деня, когато майка ми почина, баща ми всъщност почина. Не говореше, не ядеше, не се интересуваше от нищо, освен от работа. Той я погледна, оставайки на работното място все по-често и дъщеря му остана сама с мъката си. Тя се потопи в себе си и изоставянето си. Тя изпълняваше всички свои задължения роботизирана, сякаш дори не беше тя. Веселото и спонтанно момиче замълча, купчина нещастие. Когато той я посещаваше от време на време, те не говореха. Той само тихо попита какво има в училище, тя му позволи да подпише ученическата книжка, училищните съобщения и те отново замълчаха. Тя се грижи сама за цялото домакинство. Остави й достатъчно пари, за да си плаща сметките, да купува хранителни стоки и всичко, от което се нуждаеше вкъщи. Изведнъж тя порасна и тъгата й беше толкова дълбока, а усамотението й толкова депресиращо, че започна да се отразява на външния й вид.

Тя отслабна, спеше малко и общуваше почти с никого. Един ден всичко се събра и се срина в час. Когато тя дойде в съзнание, класният ръководител предложи среща с психолог, професионална помощ. Тя отказа. Тя не искаше да говори с никого. Тя много добре знаеше какво се случва с нея. Тя не искаше никой да се рови в душата й, разчленявайки всяка нейна мисъл или чувство. Тя поиска почивка до края на седмицата, като каза, че всичко ще бъде наред, трябва да се събере. Тя беше наясно, че трябва да отиде по-далеч, че трябва да се възстанови от загубата на болка, защото това само доведе по-дълбоко в бездънната бездна на тъгата и депресията.