Отидох до избата, за да разбера какво е останало там от далечни времена. Не толкова, но достатъчно. Сготвих нещо и го заредих сам преди време, междувременно взех нещо от моите приятели. Врадж: - Вземете в Англия, ще се насладите. - Но излишните килограми багаж не само ще пуснат багажа през летището, така че тези екстри останаха в Словакия. Можеше да се случи, че сега открих, наред с други неща, истинско домашно сладко от сливи тук.

сливите

Когато бях дете, почти мразех сливите. Ако не ги харесвах, със сигурност не, но у дома имаше твърде много. Много храна, много сладко, много сладко. А какво има човек много, респ. излишък, той го оценява по-малко или изобщо не. Така беше и при мен: - Компот от слива за ориз и месо отново? Юфка със сладкото отново? Кифлички със сладкото отново? Отново . -

Имахме няколко вида сливи в овощната градина. Един голям, подобен на ringlots за ядене, други стримери за конфитюр, duranges за готвене на конфитюр и какво знам какво още. И когато дойде моментът да ги обработим, всички обърнахме една радост у дома. Мама готвеше компоти, баба беше основният организатор на готвене на сладко от сливи, ние, децата, помагахме на това, което ни помолиха. Баща ми и дядо ми, от друга страна, усвоиха това, което беше необходимо къде. Дори ги хванах през нощта в залата, сякаш тайно правеха нещо, което беше много ароматно, но много строго забраниха на никого да говори за това. Е, че беше и висококачествено, дори лекарство (не като това в Чехия), дори не трябва да подчертавам - всички сме живи и здрави, респ. те бяха, докато умреха.

Винаги приготвяхме сладкото навън в двора малко отстрани от гроздето. Баба винаги се молеше да не вали, за да не им се налага да приютяват прибързано. Те поставиха голям котел в плаващ съд, такъв статив, изработен от стари железни джанти. Доколкото си спомням, той беше емайлиран, а не меден. Те разстилаха огъня под този котел и го държаха няколко часа до късно през нощта, докато конфитюрът се свари.

Както казах, те използваха много сладко разнообразие от сливи, които наричахме дуранги, за приготвяне на сладкото. Тези сливи не могат да бъдат отделени от костилките на ръка. Следователно сливите се преструваха в специална тенджера. Там омекнаха, свариха се на тънка маса, която у нас нарекоха „šľivčanka“ и я отделиха от камъните на реката.

Първо изсипваха в котела толкова „сливова ракия“, колкото може да побере, за да не се разлее по време на смесването.

Когато смесвахме сладкото, нашето продължаваше да се променя. От една страна беше горещо от директния огън, от друга страна, след продължително разбъркване, ръцете се умориха. Накрая, когато манометърът вече се надуваше и този, който го сложи на огъня, не го оцени и го сложи повече от необходимото, маншетът започна да пръска силно във всички посоки и който го удари, той не беше доволен.

Готвенето на сладкото също беше социално събитие. Когато се стъмни, лелите на съседите дойдоха при нас. Силно вълнение, смях и работа вървяха ръка за ръка.

След като отварата беше плътна, наистина тъмна и не се образуваше повече пяна, тя се изливаше в големи саксии или кофи. След охлаждане те напълниха целофан през контейнерите, които укрепиха по периметъра с мастилен канап. Момчетата ги заведоха на партито.

Добре свареното сладко най-накрая се втвърди, за да може да се нарязва на филийки и да не се маже върху хляб или да се смесва с нещо друго. Ако искаха да го използват, първо трябваше да го сварят заедно с вода и захар. Количеството добавена захар зависи от това колко сладки са сливите, от които са приготвили сладкото. Защото към готвенето на сладкото в казана не се добавя нито един кристал захар. Следователно вареното сладко често имаше подчертан кисел вкус.

Днес, когато купувам сладко, винаги се озовавам при мисълта колко глупав съм бил по това време, че не съм оценил подаръка, при който баба ми е ходила, и щедро изрязвам части от него. Ето защо бях толкова доволен от бутилката с домашния лекар от моя приятел. Той ми напомни за детството. И освен това вече знам за какво ще го използвам.

Може да се интересувате и от тази статия: