Когато състоянието ми беше наистина непоносимо, реших да почета моя лекар с посещението си. След като пристигнах в чакалнята, преживях първия шок. Стаята беше претъпкана с палуби от нула до около двадесет години, като около половината от по-младите висяха на колене, което очевидно изобщо не притесняваше родителите им. Другата половина реши да изрази несъгласието си с посещението при лекаря чрез силен писък, викове, плач и тътен. Сложих си слушалките и реших да игнорирам всичко. Е, разбира се, след първата песен, моят mp3 беше изчерпан. Затова посегнах към куп списания на масата, за да обогатя малко речника си.
Първият успя да подобри едно дете с неговото изкуство и честно изряза половината текст с червен маркер. Втората се занимаваше с темата за рака на простатата, която в момента не бях в настроение. Последните предлагаха различни витаминни добавки на „отлични“ цени. Върнах неохотно списанията там, където ги бях взел, и седнах обратно.
През следващите три часа слушах оживените дебати на майките за консистенцията на изпражненията на детето им през последните дни, как не мога да изплатя всички заеми и как старецът им се мотае цял ден, докато те се грижат за болно дете у дома.
След три часа най-накрая настъпи копнееният момент. Чух името си, медицинската сестра ме извика вътре.
След като пристигнах в хирургията, любезно поздравих доктора, но тя отговори само „очила“ и набра нещо в компютъра. Когато внимателно проучих всички мебели, които имаше там, тя най-накрая откъсна очи от компютъра. Тя ме погледна с фразата „Боже, пусни къщата да се прибере“ и каза:
"Какво ти е необходимо? "
Какво може да ми потрябва. Бях тъжен за нея, затова дойдох да я посетя. Въпреки това го запазих за себе си и с усмивка отговорих:
"Аз съм болен."
„Е, може би ще го определя, нали?“, Каза ми тя и аз просто стоях там с отворена уста.
Тогава тя ме попита или ми нареди да опиша здравословното й състояние. Аз обаче дори не влязох в полката и ме прекъсна с думите „Хм, все пак те гледам, предполагам, че трябва да отслабнеш“. Така че това ме хвана. Засега не разбирам какво общо има теглото ми, което не е идеално, но и не е нищо трагично, с моя грип.
Молех се най-накрая да го преодолея, но в това, че тя излезе с фразата „Опикай ме!“ Така че съм алергична към това. Взех пожълтялата чаша и хукнах през чакалнята за капак. Което не беше почти толкова лошо, колкото около 20 души, виждащи проба от урината ми в чаша на връщане.
Прекарах следващите 15 минути да гледам как нещо чука отново на компютъра. Изведнъж тя се обърна, подаде ми рецепта за някакви лекарства, каза, че трябва да дойда в понеделник и ме изпрати вкъщи.
Само пред офиса обаче разбрах, че тя всъщност не ми е казала каква болест имам.
И точно така се случва всеки път. Готовността на нашата здравна система наистина няма конкуренция.