тази

Този свят просто се нуждае от повече добри хора. Той се нуждае от нас да не се гледаме с омраза и зависимост, а да можем да се подкрепяме, да проявяваме състрадание и да си прощаваме, когато сме наранени.

Банкей Йотаку е бил отшелник и японски дзен майстор в продължение на много години. След дълго време той успя да постигне желаното просветление. Той имаше възможност да влезе в манастира, но отказа високо място и предпочете да остане в кухнята. Слуховете за неговата мъдрост обаче стигнали до всяко кътче на Япония и учениците го последвали с надеждата да споделят зрънце мъдрост с тях.

Един ден, по време на медитации, на Бенкей било казано, че един от неговите учени е прибегнал до кражба. Всички очакваха, че ученият ще трябва да напусне манастира, но Банкей не направи нищо. Няколко дни по-късно обаче ученият отново е хванат да краде, но Банкей отново игнорира случая. Това обаче ядосало останалите жители на манастира и те написали петиция, в която настоявали за изключването на крадеца. Те смятаха, че той не заслужава място в манастира. Те заплашиха, че ще напуснат, ако Банкей не го изгони.

Когато Bankei прочете петицията, той каза, че учените му все още знаят как да правят разлика между добро и зло. Но този, който е откраднал, очевидно не знае и кой ще го научи, ако не Банкей? Затова той казал на учените, че ако искат, могат да си тръгнат, но този, който е откраднал, краде. В този момент по бузите на крадеца се стичаха сълзи и той осъзна, че вече не изпитва желание да присвоява нещо, което принадлежи на другите.

Защо тази история е по-добра от урок? Защото пряко влияе върху нашите чувства и преодолява бариерата на рационалността, която не всеки трябва да разбере. Дори и малко дете обаче разбира историята. Те предават знанията на древните поколения, без да се налага да четат хиляди страници и да учат много чужди думи.

Дори един от основните стълбове на будизма твърди, че най-голямата мъдрост не може да бъде научена, а идва от нас. Кратката и проста история за отшелника Bankei е идеален пример за това. Това ни показва, че критиката често говори повече за тези, които критикуват, отколкото за тези, които са обект на критика. Критиката обаче не ни учи много. Състраданието, разбирането и прошката ще ни дадат много повече.

В днешното общество не е необичайно да загърбите онези, чиито възгледи не смятаме за подходящи. Вместо да се опитваме да постигнем компромис и да изградим мостове помежду си, по-скоро ще изгорим тези мостове и ще си тръгнем. Освен ако не сме носили обувките си, не знаем защо е постъпил така. Нямаме представа за истинските му мотиви. Критиката обаче ни дава илюзорната утеха, че можем да различаваме доброто от злото.

unsplash.com

Ако критикуваме някого, ние се поставяме на по-високо положение и автоматично приемаме, че никога не бихме го направили сами. Отричаме го негативно в нас и смятаме, че сме по-добри, по-морални и забравяме да виждаме доброто в другите.

Разбира се, необходимо е да се поддържа ред в обществото и триковете не трябва да са обект на похвала. Преди обаче да решим да изключим „престъпник“ от живота си, тъй като не можем да имаме такъв човек до себе си, трябва да помислим дали човекът не се нуждае от помощ и как можем да му го осигурим.

Мозъкът ни е естествено програмиран да показва състрадание и помощ, но някак си забравяме за това. По-лесно е да критикуваш, отколкото да помагаш. Критиката се ражда сама по себе си, но за помощ и акт на доброта трябва да вземем решение и да предприемем действия. В някои случаи обаче критиката служи като защитен механизъм за тези, които нямат доверие и са уязвими.

Не забравяйте, че е лесно да се критикува, но ще направите много повече добро за света, ако проявите уважение, съпричастност и способност да прощавате.