Легендарният словашки спортен фотограф Ян Сукуп идва от спортно семейство, тъй като майка му представлява Чехословакия в стрелбата, а баща му служи в Цървена звезда, особено с известния отбор на волейболисти, които печелят както Купата на европейските шампиони, така и Купата на носителите на купи. Така че той никога не е бил далеч от спорта. Накрая спортната фотография го спечели. Като акредитиран фоторепортер той вече е участвал в 14 олимпийски игри (OH и ZOH). Тя планира да завърши активната си дейност в Токио през следващата година. Той ни разказа за кариерата си, виждането на спортната фотография и други теми в следващото интервю, посветено на скорошния му юбилей.

фотограф

Какво беше вашето пътуване към фотографията?

Отначало беше детска мечта, когато като трето помогнах на приятел и баща му да правят снимки. Спомням си, че имаше пълна баня със снимки и го изсушихме на стъкло. Тогава той нямаше сушилня. Тогава купих руски фотоапарат Ľubiteľ за 90 крони и направих първите снимки с него. Впоследствие малко го пропуснах, защото резултатите не бяха такива, каквито си ги представях. Майка ми представляваше Чехословакия при стрелба от „леко оръжие“ и ми донесе камера Zorki от състезанието в Москва, която беше чисто копие на германската марка Leica. Той остана с мен дълго време. Основният тласък обаче дойде във военните на „Цървена звезда“, където работех с кануисти. Започнах да снимам спорт там. Исках да го снимам от самото начало, защото баща ми работеше в структурите на футболната Цървена звезда на различни позиции. У нас всичко се въртеше около спорта.

Така че родителите се занимаваха с елитни спортове. Вие също му обърнахте внимание?

Опитах практически всички видове спорт. Вероятно обаче не бях достатъчно талантлив. Когато не бях отпред, спрях да му се наслаждавам. Ходих на плуване, играх футбол. Опитах и ​​с хандбал. Имахме различни възможности в училище. Любимото ми беше навън, играех футбол, карах колело или се разхождах в гората. Впоследствие отидох да уча в река Дунав и нямах много време за спорт.

Какви са вашите спомени от професионалното фотографско начало?

Припокрива се с периода, когато бях войник в Цървена звезда. Получих задачата да снимам. Например, допринесох за Спорт или Гласът на хората. Не ставаше въпрос за парите, но се радвах, че публикуваха моя снимка. Професионалното ми пътуване започна, когато преминах към списание Auto-moto. Едва когато започнах да получавам пари за фотография.

Как тогава продължи вашата кариера?

Тя продължи да работи в гореспоменатия седмичен Auto-moto. Работил съм и с ежедневника Šport, в който ми се даваше задача всяка седмица. Снимах по-ниски състезания, които Милан Рихтер не улови. Още през 1973 г. при мен се обърна списание Štart, но нямах подходящо образование. Тогава нямаше нищо за това. Затова започнах ученичество по фотография, защото първоначалната ми професия беше корабен механик. Харесах списание Auto-moto, защото се наслаждавах на автомобилния спорт. Ходихме на различни състезания. Нищо добро обаче не е дълго и след около година те отмениха това списание. Правителството реши, че вече не е необходимо. По това време тук излиза месечният „Стоп“, издаван от партийното издателство „Правда“. Издавахме се под чешкото издателство Naše vojsko. Двете списания се обединиха, но без хората. Времето беше друго, не се даваше обезщетение, но те бяха длъжни да ни осигурят адекватна позиция другаде. Само когато загубих интерес, трябваше сам да си търся работа.

И така, къде водеха стъпките ви?

Търсих, но не намерих нищо. За по-добро „петно“ по това време беше необходимо да бъдеш член на партията. Но аз не бях той, така че нищо не можеше да се направи по въпроса. Трябваше да приема това, което ми предложиха. Назначиха ме в Roľnícky noviny. Като момче от града може би дотогава не съм виждал полето живо. За щастие имаха и спортна секция. Снимах футбол, хокей и различни други спортове. Изпратиха ме тук и там на полето, което беше възможно да оцелея. Също така започнах да ходя на състезанието Great Pardubice. Благодарение на това през 1975 г. имах успешна поредица от снимки. Въз основа на това от мен стартирах главен редактор и бивш олимпиец Питър Поспишил, който работи там като фоторепортер след края на успешната си хандбална кариера. Разбира се, казах да. Това беше моята мечта. Имаше обаче перипетия, защото не искаха да ме пуснат от Roľnícky noviny. Уволниха ме „шест плюс едно“, така че ме чакаха седем месеца. Искаха да го отменят в „Старт“, но Peťo Pospíšil ми гарантира. Присъединих се там през 1976 г. и оттогава това беше единствената ми работа, докато след старта на старта не се преместих на „свободен крак“ в агенцията, която основахме заедно с Поспишил.

Имате четиринадесет олимпийски игри зад гърба си. Какви спомени ще ви дойдат на първо място?

Това е интересна история. Акредитацията на олимпийските игри е проблем практически и до днес, тъй като всяка държава получава квоти. Тогава не знаех как работи. Пете Поспишил е предложен на Москва в Москва през 1980 г. Хората от организационния комитет обаче трябваше да разгледат работата на пресцентъра на световното първенство по хокей на лед и хандбал. Разговаряхме заедно. Обещаха ми, че ще се справят безпроблемно, тъй като работят в организационния комитет. Затова отидох до Москва с влак, едно пътуване с продължителност 48 часа. Срещнах приятелите си в Москва, но акредитацията не можа да бъде уредена. Имах обаче билети за различни спортове, затова направих снимки от гледна точка. Снимките стигнаха и до олимпийския мемориал от 1980 г., който беше направен от Павол Кршак заедно с екипа. Така че имаше разочарование, но в същото време беше страхотно преживяване. Никога не ми се е налагало да вървя по този път. Нападението върху черния дроб беше страхотно, тъй като бяхме отлично парти (смее се).

Кои олимпийски игри най-накрая бяха официалните ви първи?

Трябваше да отида официално на Олимпийските игри през 1984 г. в Лос Анджелис и имах одобрена акредитация и пътуване. Отидох в Прага за обучение в Централния комитет на комунистическата партия, където бяха извикани и седемте акредитирани журналисти. Обучиха ни да се срещнем с кого и ни дадоха различни подобни уроци. Изведнъж имаше бойкот на игрите от социалистическия лагер. Вместо това отидох на атлетическата „труко-олимпиада“ Дружба в Москва. От 1988 г. си сътрудничим с чешкия спортен седмичник Stadion в Старт. По това време редакцията реши, че журналист, който пише от нас, ще отиде в Сеул. Пешо Поспишил беше на Олимпийските игри в Калгари и писател редактор напусна стадиона, а на Олимпийските игри в Сеул беше точно обратното. Размяната проработи. Първото ми официално участие най-накрая дойде в Барселона през 1992 г. След началото на старта обаче трябваше да набера средства за пътуване и настаняване. Работих в немска агенция. За мен беше ценно да имам акредитация.

Така че преживяхте различни възходи и падения, докато участвахте в олимпийските игри като акредитиран фотограф. Така че това беше сбъдната мечта за вас?

Това беше мечта, борба, защото не само спортистът, но и спортният фотограф иска да направи всичко, за да стигне до топ събитието. В същото време това не е пътуване или награда. Разбрах що за „робство“ е това. Приятелят, за когото работех, избра това, от което се нуждаеше. Той ме изпрати в спортове, които бяха далеч, по-труднодостъпни или в които нашите състезатели не се състезаваха. Освен това трябваше да предизвиквам слайдове през нощта. Трябваше и да му нося филми. По това време системата беше такава, че немските редактори имаха своя офис. След това те избраха слайдовете, от които се нуждаеха. Трябваше да занеса всичко там. След това се прибрах у дома, отрязах нещо друго и си легнах. Сутринта беше почти необходимо да ставам отново. Когато се прибрах, си казах, че няма да отида на нито една олимпийска игра.