campanile

Изживяваме Адвент, време, когато сме по-добре - дори литургично - наясно с нагласата за очакване. Когато очакваме нещо, имаме поне основна, макар и много неясна представа какво очакваме и какво още не е тук. Като когато детето очаква с нетърпение подарък: то вече има известен опит с подаръците, копнее за подарък и още го няма. Това, което нямаме представа, не очакваме. И така, очакването е толкова плодотворно напрежение между нашето отношение към това, което усещаме, и дарбата на нещо, което може да бъде обогатено и което сякаш ни среща.

Ето какво казва 1-вото четене на 2-ра неделя на Адвента от Книгата на пророк Исая: „Подгответе пътя на Господа!“ „Моля ви, утешете народа ми.“ Относително неясно, въпреки че в различни периоди евреите понякога го даваха специфични форми, като очакването на политически освободител. Основното предизвикателство: „Подгответе Господния път!“ Се повтаря от евангелиста Марек. Той го повтаря въпреки факта, че тези, които са повярвали и са станали християни, са разпознали Божия Месия като Исус Христос, който е дошъл на света като крехко дете в ясла. Марк повтаря това предизвикателство, защото ни призовава да живеем парадокс: Бог вече ни е дал всичко в Исус, но не всичко вече се е проявило и е изпълнено в живота ни. Това, което очаква онова, което тепърва предстои, е изразено във 2-ро четене от Второто писмо на Петър: „Очакваме ново небе и нова земя, на която справедливостта да спазва“.

И така Адвентът е такова предизвикателство да се отворим повече за всички тези аспекти на очакването на Божието спасение заедно и в личния опит: обещанието, че нашите предци са живели векове, изпълнението му в Исус, но също така и непълнотата на този процес в нас и в света. Поетично изобразена картина на отношенията между дете и дом е много подходяща за изразяване на това специално състояние, в което се намираме. Също така черпя предложения за него от онези, които са го изобразявали много пъти преди мен.

Този свят, където изглежда единствената точка от живота ни, не е истинският ни дом. Знаем някъде дълбоко в себе си, че това е така. Някъде има скрит спомен за дом, сякаш е имало място, което ни призовава да се върнем, въпреки че не знаем гласа, който ни вика, или за какво ни напомня. Въпреки това усещането за чуждост все пак се връща, сякаш сме дошли от непознато някъде. Това обаче не е ясно, за да можем да почувстваме със сигурност, че сме тук в изгнание. Това е просто неукротимо чувство, което понякога е едва забележимо, друг път е трудно да го запомним или ние активно го отхвърляме, но което постоянно се напомня.

Продължаваме с несигурност в безкрайно търсене, в тъмното искаме да намерим нещо, което не можем да намерим, а той не осъзнава какво търсим. Създаваме хиляди домове, но никой от тях не задоволява неспокойния ни ум. Не можем сами да създадем дома, който търсим. Или не е възможно да го замените с нещо друго.

Понякога се връщаме назад във времето с надеждата да намерим дома на нашето детство. Детството е спомен, който е толкова изкривен, че това, което виждаме, е просто картина на минало, което никога не се е случвало. Въпреки това в нас има дете, което търси къщата на своя Баща и знае, че тук е чужд. Това детство в нас е вечно и неговата невинност ще продължи вечно. Където и да влезе това дете, има свята земя.

Именно това дете Отецът познава в нас като своето любимо дете. Това дете копнее да се върне у дома, копнее за него дълбоко и непрестанно. Това дете се нуждае от нашата защита. Далеч е от дома. Той е толкова малък, че изглежда лесно може да бъде заглушен, че слабият му глас може лесно да бъде заглушен и неговият вик за помощ е почти неразбираем сред острите звуци на света. Въпреки това, това дете се доверява, че няма да го разочароваме. Той ще се прибере вкъщи и ние с него.

Това дете е нашата беззащитност, но и нашата сила. Дойде с увереността, че няма да го разочароваме. Шепне ни за дома си. Той би искал да ни върне със себе си. Той чака да чуем любезния му глас да вика, за да му позволи да се върне в мир с нас там, където е домът му.

Когато се успокоим и се отворим за вътрешен мир, тогава шумът на света ще отшуми и ще чуем гласа му. Тогава той ще ни позволи да изпитаме докосването на дома му, ще можем да останем с него в мир и тишина за думи, недокоснати от страх и съмнение и дълбоко трогнати от красотата на докосването на дома.

Христос желаеше да стане малко дете, за да можем да научим от него колко силен е той, който идва без никаква защита и който предлага само послание на любов към онези, които го смятат за враг.

Нека намерим малко време тези дни и да оставим настрана бойните щитове, които не ни носят нищо добро, да оставим настрана копията и мечовете, които сме приготвили срещу несъществуващ враг. Христос ни нарече приятели, братя и сестри. Той дойде като малко дете, призовавайки баща си да го защитава и обича. Въпреки че управлява Вселената, той идва при нас с молба да се върнем с него. Светото дете остава с нас. Неговият дом е и нашият дом. Дава ни своята беззащитност и можем да я приемем в замяна на всички играчки, които сме създали за битката. Целта е пред нас, можем да се отправим на път към дома и да бъдем изпълнени с мир. По този начин можем да подготвим пътя за Господ и да очакваме нови небеса и нова земя, на която живее правда.