истинска

Управител съм в неназована компания в столицата. През целия си живот копнея да бъда успешен и да се възхищавам. Винаги съм осъждал хора, които са необразовани и доволни от малкото, което са спечелили на работа.

Това обаче не винаги е било така. В крайна сметка аз също съм жена, която има чувства и нужди. В младостта си копнеех за деца. Исках да се омъжа за добре изграден мъж, с когото да живея в памук и да създам семейство с него.

Родителите ми бяха пример за мен. Те изживяха целия си живот заедно, имаха четири деца и се държаха заедно във всяка ситуация. Каквото и да се случи, те се подкрепяха и подкрепяха и нас. Дадоха ни качествено образование, въпреки че никога не разполагаха с пари.

Още в гимназията се събрах със съученик, който ми беше приятел и любов в един човек. Марек беше много толерантен, разбираше ме и благодарение на него се чувствах обичан и възхитен. Плюс това съм от типа, който не може да бъде сам. Така че бях щастлив да позная любовта си толкова скоро.

Заедно решихме един и същи университет, мотивирахме се и успешно завършихме. След колежа родителите направиха забележки и намеци за сватбата. Заедно сме от седем години и родителите ни, разбира се, не искаха да живеем толкова диво.

Затова решихме да се оженим. В края на краищата никога не се съмнявахме в любовта си, въпреки че не чувствахме, че всяка хартия ще засили нашата любов. Според родителите обаче след толкова години връзката ни най-накрая беше запечатана и така го направихме.

След сватбата всички очакваха веднага да създадем семейство. Непрекъснато ни задаваха досадни въпроси кога ще имаме бебе. Но нито Марек, нито аз сме се чувствали по-рано по този начин. Бяхме добре на двойки. Още бяхме млади, искахме да видим света. И се насладете малко, че най-накрая завършихме обучението си и имаме собствени пари, които сме спечелили честно.

Тези въпроси вече ни бяха толкова досадни, че се намесихме и казахме на всички, че ще правим бебето, когато го искаме, а не когато те го искат. Така че имаше мир за известно време. И двамата се посветихме на кариера, защото много ни харесваше работата и в нея открихме смисъла на живота.

Годините обаче минаха някак бързо. Марек скоро стана наивен и говоренето му за това как не се чувстваше към детето изчезна. Започна да ме моли да си взема поне един и тогава можех да се върна при роботите.

Знаех обаче, че ако напусна работа сега, ще намеря заместник и мечтаната ми работа ще изчезне завинаги. Освен това се страхувах, че няма да ме отведат никъде с бебето. Затова взех думите на Марек в едното ухо, а в другото. Исках да изчакам още няколко години.

Желанието на Марек за дете отмина след няколко месеца. Вероятно вече имаше пълни зъби да ме моли да спра да пия хапчетата. Той разбра, че не може да ме насилва и че това е не само неговото решение, но и двамата. И за съжаление, още не го исках по този начин.

Но съдбата ни го уреди. Точно след като отпразнувах тридесет и шестия си рожден ден, имах здравословни усложнения. Трябваше да ми изберат яйчниците и имах шанса да стана майка, тя определено загуби ума си.

Разбрах колко глупав бях. През всичките тези години безотговорно приоритизирах кариерата си и отложих майчинството. Да бъда бездетна двойка сега е моя вина. Въпреки че минаха няколко години от тази ужасна операция, Марек все още не може да ме забрави и разкаянието му наистина ме притеснява.

Затова предупреждавам всяка жена, която срещам, която ми казва колко е важна работата за нея да има деца, преди да е станало твърде късно. Моята история има поне един позитив. Мотивирам жени, които са толкова глупави, колкото и аз.

Знаете ли подобна история? Как се получи в реалния живот? Пишете на други читатели в дискусията под статията.