Острият аромат на бели цветя, които украсяваха църквата, скамейката, булката и младоженеца, ме придружиха до паркираната кола. Влязох в малка оранжерия. Горещата предна седалка изгори дупето и гърба ми. Воланът също стреля. Запалих двигателя и включих климата.
Погледнах всички огледала за обратно виждане и започнах да отстъпвам от паркинга пред църквата. Пред входа на храма стоеше дълга опашка от гости, които мълчаливо подготвяха реч за младоженците. Просто ги оставете да се подготвят, влюбените така или иначе няма да го запомнят. Брак, пълен с любов и щастие. и подобни глупости, на които всички ще повярваме, въпреки че тези, които вече не вярват в това отдавна, ни го пожелават.
Но от нас зависи да се надяваме, че някой ще оцелее в този щастлив брачен живот.
Излязох на главния път. През почивните дни трафикът е толкова оскъден, колкото безлистите дървета. Включих радиото. Новини от дома. Изключих радиото.
На предното стъкло неочаквано се появиха малки дъждовни капки. Наведох се напред и се загледах в небето през предното стъкло. Слънцето грееше навън, просто един бездомен сив облак точно над мен, поръсващ изсъхналата земя със сълзи от небето. Чудех се дали Бог някога плачеше. Или ангели. Може би над човешкия живот. Може би заради любовта, която човек не може да изпитва така, както Божият Син изпитва на земята.
Включих чистачките и избърсах сълзите на ангелите от предното стъкло.
- Аз не плача, нито ти - казах заповядано към небето.
Спирах силно. Детето на пластмасовия мотоциклет не успя да шофира и неочаквано се плъзна от тротоара на пътя точно пред мен. Не отидох бързо. Слава Богу.
Гледките ни срещнаха. Само миг погледнах към майка си, която крещеше от двора като буря.
- Какво ти казах? - извика тя. Веднъж, два пъти. просто до безкрайност, сякаш не знаеше друго изречение. Това, което ти казах. Това, което ти казах. Това, което ти казах.
Всъщност бях дете, така че знам, че това дете, както всички останали, ще слезе от тротоара и отново ще бъде в опасност. Ето защо не е достатъчно да имате майка в градината, докато детето играе на пътя. Не достатъчно.
На предното стъкло се появиха и други мънички капки. Или пак плаче. И може би просто ангели. Баровете не биха плакали, докато се лутаме по пътеките на света без помощ и в опасност. Баровете не биха плакали, ако нямахме усещане за Божиите неща, но за човешките ги имахме в изобилие.
Бог иска да бъде с нас. Той иска да ни хване за ръката на този тротоар. Той иска. Но ние сме. Закарахме го зад огради, в градини, далеч, само за да не се налага да слушаме какво говори и какво казва. защото ние знаем - по човешки - какво е добро за човека. Дори и да не искате да бъдете разпнати, би било добре. Но този, който има усет за Божията кауза, разбира, че без разпятието няма да има или човек.
Бог не крещи и не повтаря думите на майка ми "това, което ви казах!" Той мълчи и чака да го запомним и да го поканим в живота си.
Включих чистачките и изтрих сълзите на ангелите от предното стъкло, сякаш не им пука. Но зависи. Мълчаливо поднесох молитва за себе си, за детето и за майка му.
Само да го помоля за придружител, за помощ и за присъствието му в живота ми, както и в живота на майка ми и нейното палаво дете.