Често съм чувал от познати, които са майки по-дълго (макар и от няколко месеца), че оставят бебетата си да плачат. Никога не го разбирах, въпреки че майка ми и баба ми ме съветваха да оставя бебето в креватчето да плаче, защото бях „възпитана“ така. Е, няма да ми свърши работа и само по една причина. 
Веднъж прочетох статия за това защо децата в сиропиталището не плачат и след като прочетох статията, се разплаках. Жена, която работеше в една, разказваше как върви там. Когато бебето стигне до сиропиталището, то плаче, плаче много, докато заспи от умора, събужда се и плаче отново. Обажда се на майка си, но тя вече не идва и го утешава и затова плаче, защото никой не може да го успокои. Един ден обаче спира, защото този ден разбира, че майка му никога повече няма да дойде при него, за да го успокои.
Още от момента, в който прочетох това, реших, че детето ми няма да изпитва тази безпомощност и самота, поне не когато съм наоколо. И оттогава го нося. И го нося всеки ден, за да усетя какво знае, аз. Тъй като бебетата не знаят нищо друго освен мама, те познават само нея, нейната топлина, сърдечен ритъм, дъх и глас.
Може би греша, както ми казват възрастни хора, може би ще бъде разглезено, може би ще бъде независимо и може би няма да е такова. Твърде съм кратък, за да разбера. Но вече научих едно нещо, и то е, че бебето ми плаче, казвайки ми какво е, от какво се нуждае. Въпреки че е на два месеца, всеки има плач, когато има нужда от тапа, когато е уморен, когато нещо го боли, когато трябва да се качи и когато има нужда от компания. Той никога не плаче, само защото му е приятно. Да, понякога не мога да избегна постоянен плач, когато има проблеми със стомаха. Но се опитвам да му помогна и когато всичко се провали, аз съм поне с него, въпреки че безпомощността боли тогава. Може би наистина ще платя веднъж за това, но сега ми се струва най-доброто.
Определено не съм експерт по децата, но съм експерт по моите, както всяка любяща майка. 🙂