АНДИ! да се види
Режисьор, драматургия: Яна Смоконова, Вероника Малгот
Сцена, костюми: Лора Щорцелова
Дизайн на осветлението: Славомир Шмалик
Звуково драматургично сътрудничество: Доминик Суки
Видео сътрудничество: Самюел Чованек
After Hours/Velvet Underground: Martin Iso Krajčír
Продукция: Вероника Малгот, Мартин Лукаш
Изпълнители: Šimon Ferstl, Lenka Libjaková, Lýdia Ondrušová, Lukáš Pelč
Животът на Анди Уорхол и неговото студио The Factory е изходната точка на цялата продукция. Този пионер в поп изкуството и запален режисьор на изкуство е привличал и привлича много хора. Уорхол беше фен на технологиите, воайор и въпреки времето, през което живееше, публично признат гей мъж. Твърдеше, че в бъдеще всеки петнадесет минути ще бъде известен. И това е желанието на Пелч и Ондрушова. Да бъдеш известен, да имаш момент, който ще преодолее дори смъртта. Но освен слава, те изпитват и известна отговорност към феновете си, към действията си.
Визуалното изображение на продукцията прилича на хол или малък апартамент, разделен на по-малки части. До стъклената врата има дълъг ред закачалки за дрехи. На заден план има миксер, до него диван, а на преден план фотьойл и странична маса. Видео и снимки се проектират на стената над дивана. Актьорите се движат в личните си пространства. Всеки има своя ос за движение. Пътищата им се пресичат, но въпреки това всеки държи определено разстояние. Актьорите се събличат и преобличат точно на сцената, гримират се, правят маски за лице. Като вкъщи. Изходите също са разделени музикално, Lýdia Ondrušová управлява най-вече бюро и лаптоп, от които пуска музика. Всички изходи носят част от посланието, идеята на актьора. В същото време те предлагат две нива - настоящето на реални актьори и фрагменти от живота на Анди и Еди.
Цялата продукция започва в коридора с речта на Пелч, в която той ни информира колко велик е Анди, колко изпреварил времето си и как неговите портрети на знаменитости, отпечатани на тениски или други предмети, все още се продават на Таймс Скуеър. След това ни представя вътре, където продължава своя монолог, по време на който се превръща в други неща. В същото време други фигури вече чакат вътре, седнали на бял диван. Пелч заявява, че не можем да правим бизнес, неговата актьорска игра и жест са силни, напомня разказвачът от TEDx. Веднага щом се промени, той се присъединява към героите на дивана, където започва изпълнението си с Анди и Еди и двамата модератори. Цялата сцена не е пълно копие на телевизионното шоу, в което са участвали двамата артисти. Също така получаваме дублирана информация за това ретроспективно събитие от истинско видео токшоу, което тече над главите им. В тази сцена работата на Анди и неговата картина на Супата на Кембъл като изкуство са под въпрос. Изкуство е да откраднеш идея, продукт, форма на друга?
Лукаш Пелч е по-умерен и по-малко стилизиран в своите изпълнения. Целта му също е да се ангажира и да бъде видян, но начинът му на това е различен. Подобно на Лидия Ондрушова, той се дегизира във всяко изпълнение. Той попада в ситуации благодарение на Ondrušová и се идентифицира с тях. Защото Ондрушова е вид негова движеща сила. Нейните резултати също изместват неговите. Сблъскват се само когато Пелч изнася лекция пред публиката за това как да изглежда мъдър на лекцията. Цялата тази продукция е просто грабеж на съществуващ TEDx. Ondrušová му се ядосва заради това. Те са бесни, че все пак са авторски театър, така че трябва да предлагат работата си, а не да ограбват другите. Тук те сякаш се връщат към въпроса за изкуството и автентичността. Какво все още е изкуство и кое вече е копие. Ако копираме, измамници ли сме или опитни търговци, които успешно се продават като резултат? И това ни връща към Анди и работата му. Ситопечат за производството на колана и за неговия човек.
Саймън Ферст успява да изобрази Анди Уорхол като безпристрастен, флегматичен човек, който наблюдава от разстояние пространството и хората в него. Облечен е изцяло в черно. Актьорската му игра е естествено гражданска, докато се опитва да улови истински жестове или мимики на Уорхол. Анди Уорхол се съгласи с твърдението на Дюшан, че ако кажем нещо, това е изкуство, това е изкуство. Признанието на Анди е интересно. Той признава любовта си към технологиите (Алекса е неговата играчка) и очарованието си от аматьори и бездарни актьори. Той заявява, че не е лош човек, а реалист, който вижда това, което другите не виждат. Той защитава работата си, изкуството си и като визионер говори за бърза, но кратка слава. Тъй като всеки може да прави това, което той прави, всеки може да стане суперзвезда, но не всяка слава оцелява. На някои места Анди действа като манипулатор, хамал, този, който дърпа конците и определя крайната форма.
Edie Sedgwick на Lenka Libjaková е проблемна жена, която дори не знае защо е с него. Емоционалният й живот е пресяван от екстравагантен бохем, който я прави обект на своите експерименти. Самата тя е гола под неговото влияние. Той буквално се излага, както излага душата си. От нейното признание научаваме, че тя не знае защо той е неговата суперзвезда. Какво е заслужила и защо не я възприема като жена, като човек, а като инструмент и предмет. В крайна сметка, когато Анди снима Еди, докато създава образа на Жана Ейрова, зрителят научава отговора на нейния въпрос. За Анди Еди е талантлива и глупава актриса, която внася нещо странно и неочаквано във филма. Това е силен момент, тъй като Edie съчетава две в един герой - Jana Eyrová и Jana z Arcu, от които ще излезе Jana Eyrová от Arcu. А Анди не иска да спре да снима, защото чака да види какво ще се случи по-нататък. Анди иска Алекс за обяснение какво Еди разбива Алекс в стената и си тръгва. По време на това изкачване Пелч сяда на дивана и играе с мобилен телефон. Когато разбира, че Ленка Либякова си е тръгнала, той също си тръгва с думите - „възможно ли е?“. След него тръгва и Шимон Ферстл. Той завършва всичко с вече споменатото изкачване с разбитата Алекса Лидия Ондрушова.