LycanWitch

Ангелска история за момиче, което трябва да намери вяра в себе си, да се бори със страховете и клопките, които има. | Повече ▼

книгата

СЕРАФИНА-Дете на сибилската книга

Ангелска история за момиче, което трябва да намери вяра в себе си, да се бори със страховете и клопките, които съдбата й е подготвила. Дъщеря на Серафина Дънкан.

ГЛАВА 8: Когато противоположностите се сблъскат

Серафина сложи крак пред крака си и последва Алукард по дългия коридор до стаята за тренировки. Тя го последва около половин метър. Те мълчаха. Тишината между тях беше почти обяснима. Тя погледна гърба му, стегнатите рамене и косата, които паднаха върху тях, превръзките, скрили пресните рани. Тя наблюдаваше кожените му ботуши, като постепенно се приближаваше до ухото му, където гореше обицата на съдбата. Защо трябва да е свързано с него?

-По дяволите Защо аз?!

- каза си тя и погледна тавана. На него имаше красив свод със сцени, както и на вратата на кабинета, където тя се срещна с екипа си. След безкрайно, тихо ходене по коридорите на клона, краката на Алукар се спряха пред конструкцията на желязната врата. Той изтича и изстреля ръка, затвори очи и прошепна нещо.

Сера усети лек порив на студ, видя за миг косата на Алукар. Тя видя нещо черно на врата му. Направи си татуировка. Не го видя, сигурно се беше скрила под дрехите му. Вратата се отвори и тя беше заобиколена от ярка светлина, по-ярка от всякога свикнала. Интуитивно тя постави дланта си пред очите си и отстъпи крачка назад. Алукард обърна глава и погледна заслепената Сера, усмихна се и пъхна длани в джобовете си. След това се обърна с цялото си тяло към нея и застана така, че в очите й, които бавно потъмняха, да не прониква проникваща светлина. Видя каменистия му израз, но усети нещо приятно топло от него. Тя не се разбра, Алукард отиде до нея и я погледна в очите. Сера вече подготвяше изречения, за да го изпрати по дяволите, ако той каже нещо, което ще я развълнува. Тя го чакаше. Само една глупава бележка, само една малка.

Погледът му изглеждаше по-студен от целия лед и сняг наоколо. Без емоция. Без съжаление. Само прохладата на лазурните му очи.

-Ще стоите тук дълго време?

- попита я той и ъгълчетата на устата му леко потрепнаха, сякаш искаше да се усмихне, но го потисна. Серафина забеляза, може би това не бяха останките, които набра. Искаше й се да повярва, че той няма да бъде този, който отново ще я накара да спори с него.

-И ще ме гледате дълго време като призрак?

Накрая тя каза след известно време, като го плесна с лакти, докато вървеше до желязната врата, която беше не само вратата към тренировъчната стая, но и портата към новата Серафина. Към нейната същност, произход, история от този вид. Към всичко, което трябваше да бъде скрито от очите на обикновените смъртни. Тя искаше да знае всичко за своите предци и видове. Освен това тя искаше да се отърве от тези обеци и бонуса, свързан с тях, Alucard, възможно най-скоро. Тя също знаеше, че той няма да я погали, нито ще му го даде на негово място.

Алукард, смеейки се в съзнанието си, погледна към земята и след това към белокосата девойка, която нервно вървеше към съдбата си. Прокара пръсти през гарвановата си коса от корени до краища и я последва решително.

-Чакай, кучко, все още не знаеш какво те очаква.

Той си прошепна и със смеещи се очи погледна към Серафина, която му кимна, оплаквайки се, че е бавен. Той пристъпи напред и застана пред нея.

-Хенри трябваше да се чуди кой ще се грижи за теб.

- помисли си той и я плесна по гърба. Сера изсъска и го погледна с нея „Ще обръсна перфектната ти коса.“ Тя погледна, след което влезе в огромна стая, заобиколена от бяло желязо.

-Ей Ал, защо са тези железни стени?

- попита тя, докато се оглеждаше.

-Свещен железен мрамор. Това е така, че никой да не чуе, че те унищожава.

Той се засмя и се извърна от тъп меч, който тъкмо се вдигаше от държача на стената вдясно от входа. Той отиде до вратата и я затръшна с една ръка с голям туп. Той погледна зад себе си Серафина, видя очите му да потъмнеят малко, лазурното море зад бурите.

-И не помня да съм те оставял да ме наричаш Ал.

Серафина преглътна сухо и отстъпи две крачки назад. Тогава тя си спомни. Тя се усмихна, стисна с ръце бедрата си и бавно се приближи до него. Тя погледна тези отвратително съвършени очи и прошепна точно пред лицето му:

-Тези шеги няма да ви позволят да ме нараните, без да се нараните.

Тя се дръпна и каза с нормалния си тон:

-Спри да ме заплашваш тук, по-добре ме обучи, нека свършим с това възможно най-скоро. Не искам да съм във ваше присъствие за допълнителна минута, поне не сам.

-Защо скъпа? Страхуваш ли се?

- попита развеселено Алукард, сложи меча си на рамото си и облегна гръб на вратата. Серафина се обърна и взе меч, подобен на катана, от трибуната.

Тя каза след кратка пауза и извади меча си, обърна леко глава към вратата и продължи изречението: