леден

MF100 беше значителен въпросителен знак за мен по няколко причини.Може би най-големият висеше над обучението ми. Миналия месец имах проблеми с коленете, месец преди 100 мили в Истрия, така че обучението не беше точно.

В петък вечерта идваме в Terchová в състава на Дано, Лако, Мики, аз и не на последно място нашият шофьор, мениджър и асистент в един човек Джуло, без който вече не би било възможно, много благодаря. При пристигане се регистрираме и най-гладката част от екипажа се втурва да намери храна. Въпреки че не е дори 22:00, момчетата вече трябваше да направят нещо, за да намерят нещо отворено (и това е само началото на летния сезон). Ние с Дан не сме гладни, затова отиваме направо да се регистрираме. След регистрацията ще поседим известно време в бара до регистрацията, ще поздравим няколко познати и вече гоня Дана да си допие бирата, защото трябва да си събера раницата, да пусна чанта и да се наспя.

Няколко часа сън и вече е сутрин. Във фитнеса слагаме торбичките и продължаваме към началото. В началото се срещаме с Катка и Пете, които този път решиха да направят подкрепа в Martinské Holy.

В началото заставам до Miki, Paťa Hrotek и с нас има около 300 други бегачи. Мартин започва да отброява, гледам часовника, който показва 6:58 (това вероятно ще бъде необявен тест: D). След минута чакане вече е започнало.

Тичаме до статуята на Яношик, където хвърлям още една усмивка на Катка и хукваме надолу към асфалтовия път. Участъкът по пътя е добра загрявка пред хълмовете. След миг завиваме по горски път и идват обещаните височиномери. Той просто изпилва прах за Майк, затова се опитвам да го задържа все пак, но той така или иначе ще избяга няколко пъти. Встъпителните три върха (Baraniarky, Žitné, Kraviarske) бяха доста изобилни и го почувствах доста, но наваксваме заедно за първата проверка на живо. Добавям вода към бутилките, кола, пъпеш в ръката си и продължаваме напред.

Следващата част беше може би дори по-бърза. Мики непрекъснато ме затрудняваше. Подобри се само при изкачването до Medziholie, където също настигнахме Paťa. Попълваме вода от потока, защото Rozsutec все още ни чака преди проверката и започва да става доста горещо. Добре съм в Rozsutec и гледките бяха наистина перфектни.

По време на бягството от Розсутек, Мики ме предупреждава да отида внимателно, но вече се видях в снек бара и тичах малко по-бързо, отколкото трябваше. Обаче бях точно на земята върху хлабавите камъни. Проверявам щетите бързо, не изглежда толкова зле, затова веднага слизам. В крайна сметка разбрах, че през тази есен счупих чука, който току-що пристигнах в бягство от стека. При изкачването на Stoh отново виждам своите Катка и Пете, което много ме зарадва (но прави ли най-красивите снимки?). Както споменах в хода, моят чук не издържа. Псувах около 5 минути и се опитвах да ги опаковам в раницата си, но те все пак падаха. Накрая го изкашлях и ги носех в ръка. Спомних си брат си в Никотатранска, където той също счупи единия, но използва другия. Така че и аз го опитах. Бях доста ядосан на себе си, че поради едно падане не трябваше да завърша цялото състезание отново. Взривях към вилата под Хлеб. Тук оставих и организаторите със счупен чук. Ядох няколко портокала, пих и напълних водата. Оглеждам дали мога да видя Мики, но нищо, затова продължавам сам.

Жегата на билото не ми се стори толкова ужасна, туристите предимно избягваха, някои дори насърчаваха. На кръстовището на завоя към вилата под Kľačianská Magura ме очакваше още една много приятна изненада. Групата от хора, за които предполагах, че не е сред организаторите, насърчаваше и предлагаше освежителни напитки (датите бяха наистина отлични), но просто удоволствие да тичам.

Тичаше до хижа Магура и вече се усещаше, че наистина е топло. Тук пробягах два 50 вагона, първо Dalibor (2-ро място) и след това Maroš (3-то място). Ходихме така известно време заедно. И двамата веднага ми предложиха да ми заемат молове в целта на 50-те. Много съм благодарен и на двамата. В крайна сметка това наистина беше клане и имах проблем да се държа на крака с чукчетата. Джуло ме чака в Липовец и има няколко метра с мен. Пъпешите и тук са отлични. Тъй като успях да консумирам всички гелове (10), а също така свърших таблетки за сол и магнезий, трябва да си взема торбичка. Възлагам тази задача на Джула, защото торбичките все още не са приготвени на тяхно място, но Джуло я запази за пореден път.

Зад този контрол започна истинският ад на Малофатран. Слънцето печеше два пъти по асфалтовия път и по поляните във високата трева с лек наклон. Постепенно бях тесен и с стомаха ми се влошаваше и влошаваше. За щастие след ливадите над Липовец забелязах хотел, в който веднага изтичах, пих добре и напълних водата. Справих се много добре, защото последва стръмно и горещо изкачване до Минчол.

Около 5-10 минути след като преминах неживата проверка, първият 100-автомобил се втурва срещу мен, докато той не е пропуснал тази проверка. Той ме пита само докъде и къде е контролът. На кратко разстояние зад Минчол е готова друга проверка, която нямах търпение, защото знам кой ме чака там.

От Martinek Peťo тръгна срещу първия бегач (предполагам, но че не ме очакваше: D). Катка вече ме чакаше на Ротондата (и аз също получих J целувка). Не можах да получа повече плодове тук, затова просто пих и напълних водата.

Йозеф Харчарик ме обиколи веднага след проверката. Дори не се опитах да поддържам темпото му. Известно време ме спаси лимоновата вода, която накрая забравих за закусвалнята. Взех и 1 гел, но на 48 км не е нищо. Друг проблем се оказа, че не съм изминал маршрута на тренировка. Изтощението автоматично предизвика по-малко внимание и къде и къде удължих малко маршрута. В крайна сметка обаче трябваше да проверя замъка Кунерад, където бях малко изненадан, че следващата проверка няма да бъде 28 км, така че най-близкият е финалната линия. В тази жега той вече беше доста уморен да измине 28 км без възможност за зареждане с вода. Напълних водата, сложих портокали и пъпеш на пътя.

Има леко изкачване и това, което ме зарадва, най-накрая усещам лека прохлада. След няколко километра догонвам Йозеф и продължаваме заедно. Издърпвам го известно време, но след това стомахът ми се отказа напълно. Но ние продължаваме заедно. Вече бях чувал гръмотевици при изкачването до Sharp Rock и като бях предсказал преди старта, че не беше добре. Надявах се да успеем поне от Kľak. Разбира се, не го дадохме и той ни хвана точно под кръстовището под Kľak, където обмисляхме какво да правим по-нататък, но не знаехме за различен път от този през Kľak. Тротоарът до Kľak се превърна в поток. През мъглата виждах само под собствените си крака и мълния над нас. Градушката и вятърът бяха просто перла. За щастие го преминахме сравнително добре и бързо (според сегашните възможности и възможности) хукнахме надолу. Знаех, че контролът беше над Реван, но не знаех докъде беше. Страхувахме се, че ни липсва. Но никой не би ме върнал.

Няколко метра по-долу можем да видим указателната табела. Недалеч от него е палатка, където Радо и Любка и Чапка вероятно не са ни очаквали много. Не можаха да намерят щракването върху контролната карта и не можех да чакам повече (вероятно щях да замръзна там). Записаха числата и вече се плъзнахме към финалната линия.

В крайна сметка победихме маршрута с дължина 104 км, с надморска височина от над 7000 метра, за 17:23 (1-во-2-ро място). Времето и местоположението определено са доволни. При пристигането си обаче научихме за отмяна на състезанието, което със сигурност беше правилното решение на организаторите и главно благодарение на тях, всъщност на никого нищо не се случи. Още веднъж благодаря на Мартин Дрозд (главен организатор) и цялото му парти за много силен опит. Шапка на останалите бегачи, които го поставиха този път.