12.5.2009 г., автора: Ева Бачова, снимка: istockphoto.com

болно

Започна през нощта. Малкото се гърчеше, спеше неспокойно. Поглаждането също не помогна. Изведнъж чух ръмжене и скочих от леглото и взех малко. Бях изненадан от силен поток от повръщане. Синът се уплаши, както и аз и съпругът ми. Трябваше да видите този страх в очите на нашето малко! Не знаеше, горкото, какво става! Последва пране и смяна на дрехите. Но това не беше краят на алармата. Повтори се още няколко пъти сутринта.

Отначало си помислих, че има лош стомах. Но през деня нощната въртележка се повтаряше, така че вече се свързах с нашия педиатър. Започнахме диета, защото нямаше други симптоми. Но не помогна. Той дори започна да отхвърля течности. Насила ги вкарахме в него със спринцовка. Накрая трябваше да отидем в инфекциозното отделение на болницата, където последва прием.

Изведоха ни до стаята с малкия, но сестрите веднага го взеха и казаха, че ще му направят запарка. Останах в стаята, но ужасеният вик на сина ми се разнесе из цялото отделение. Ескалира известно време, а аз си помислих, че не издържам и хукнах след него. Бих го направила известно време и щях да го направя, но сестрата вече го внасяше, а другата я следваше със стойка и инфузия.

Малкият се хвърли в обятията ми и това беше толкова силна прегръдка, както може би никога досега! Плачейки, той ми показа дръжката, на която му беше дадена инфузия и постепенно се успокои. Но отне известно време. Той заспа и аз се обвиних, че не го защитих достатъчно и трябваше да се озовем в болницата. Лекарят ме увери, че ще се оправи, резултатите потвърдиха ротавируса. Скоро друг спътник се присъедини към нашата стая с майка с подобна диагноза.

Нощта беше тежка. Синът му се събуди, новата среда и звучи ужасяващо. Но това, което беше хубаво, той вече не повръщаше. Лекарствата действали по чудо, но той не бил доволен от свързаната инфузия. Колко пъти ходих до тоалетната или при медицинската си сестра, плачех и продължавах да ми се обаждам. Беше ужасен, а белите му палта го ужасяваха още повече. Леглото и вливането го ограничаваха, но въпреки това му се възхищавах, докато се справяше.

Имах по-зле. Бях нервен, притеснен за него и все още се чудех дали не можем да хванем нещо заразно и да останем в болницата дълго време. В коридора срещнах майки, които бяха в подобна ситуация. Те бяха тъжни в очите на въпроса, но пред децата си перфектни героини. Самата усмивка и добро настроение се опитваха да предадат на своите най-малки. Така и направих, понякога с повече успех, а понякога с по-малко успех.

Така се справихме с хоспитализацията, след подобряване на състоянието бяхме освободени за домашно лечение. Синът бързо забрави за престоя си в болницата, болестта отмина и той отново е нашият красив хункутик.

Само при мен се страхуваме от възможността за друга болест. Безсилието да не мога да помогна на собственото си дете е ужасно! Тогава бих искал да бъда всемогъщ и да го предпазя от всичко, да го облекча от болка, страдание. Може би най-лошото за една майка е да види детето си да страда и да не успее да му помогне.

Затова стискам палци за всички наши майки и деца, за да бъдат децата ни здрави, пълни с живот, енергия и смях.!