2017 г. очевидно беше повратна за крайно десните партии.
Въпреки че много от тях не претендираха за пълната си победа на националните избори, заставането на пиедестала на най-добрите със сигурност е удивителен знак за Европа. Подобно на предишната година, партиите определят дневния си ред на анти-имиграционния евроскептицизъм. Към това се добавят и проблемите със сигурността, обсипани с разочарование от настоящия политически истеблишмънт. След Втората световна война те сега изживяват своите моменти на слава. Въпреки това, за разлика от фашистките партии в междувоенна Европа или по-малките неонацистки партии в следвоенна Европа, тези партии не са антисистемни играчи и не се противопоставят на демократичния ред.
Първото голямо придобиване на доверие за партии от този тип дойде през март с холандските парламентарни избори, когато антиислямската Партия на свободата на Герт Вилдерс завърши втора на изборите. Мей донесе френските президентски избори и 34-процентовия успех на Марин Льо Пен от Националния фронт. През септември, за първи път след края на Втората световна война, крайнодясната Алтернатива за Германия влезе в германския Бундестаг. А в съседна Австрия Свободната партия спечели 26 процента през октомври.
Следователно в Австрия свободните либерали, привърженици на крайната десница, вече са на власт, а ситуацията е подобна и в други европейски страни. Как са Марин Льо Пенова във Франция, Томио Окамура в Чешката република и Мариан Котлеба във въображаемия спектър от фашисти до националисти в допълнение към Слободни?