истинската

Синът винаги беше този, който трябваше да рита. Не беше мързелив, но когато не трябваше да прави нещо, не го правеше. Не можех да го обвинявам. Той беше същият като баща си. Но тази пасивност толкова ме дразнеше, че накрая се разделихме. Надявах се, че синът ми все пак е наследил нещо от мен и ще бъде по-способен в живота.

Норо се катереше от година на година в училище. Иван се присъедини към класа през предпоследната година и оттогава със сина ми сме неразделни приятели. Иван помогна на Нора да учи и бях изключително благодарен за това. Благосъстоянието на сина ми се подобри, той дори започна да ходи на футбол с Иво, който синът ми дотогава не беше мразел в спорта.

Това, което най-много забавляваше сина и приятеля ми, беше излизането. Те имаха своите любими бизнеси, групи, чиито концерти никога не пропускаха. Ако можеха, вероятно щяха да преядат целия си живот. Не ограничавах забавлението на Нора. Той имаше моето доверие, както и Иван, за когото знаех, че е твърде отговорен, за да направи нещо глупаво със сина си.

Мина време, момчетата завършиха, национализираха се и бавно искаха да се интегрират в нормалния живот. Иво намери място в новооткрита компания. Надявах се, че Нора ще успее да получи нещо и там. За съжаление само Иво мина през интервюто. Той обаче обеща, че когато свикне да работи вкъщи, ще се опита да избута и сина ми.

Иво спази думата си. След известно време го срещнах на улицата. По време на интервюто той ми спомена, че е жалко, че Норо е болен и не може да дойде за интервюто. Синът ми беше здрав като цвекло, така че това ме изненада. Вкъщи попитах сина си защо е намерил оправдание и той не иска да бъде благодарен, че приятел го снабдява с робот. Норо ми каза, че вижда колко време Иван прекарва на работа и че не иска да живее така и не би искал.

Не знам как и особено от какво Норо искаше да живее, но единственият ми доход от домакинство за двама възрастни започваше да намалява. Синовете ми се ядосаха на това. Той седеше пред телевизора по цял ден, уж търсеше работа по телетекст, но никога не отиде на нито едно интервю. Той просто ядеше, не се движеше, печелеше и харчеше пари, които по това време вече бях направил на две работни места. Освен моя робот, аз ходих вечерта при дамата да помагам.

Видях, че синът ми също се отдалечава от Иван. Занимаваше се с живота си, намери си приятелка, нямаше време да ходи някъде всеки свободен уикенд да вика. Той се превърна в отговорен младеж. В слаб момент малко ревнувах родителите на Иван, че синът им е успял по този начин, докато моят Норо пропиля живота си с дистанционно управление в ръка.

Дадох на Нора ултиматум. Или ще допринесе за домакинството, или ще трябва да се изнесе. В края на краищата той беше на възраст, когато връстниците му създадоха семейства и аз реших колко да дам на сина си джобни пари. Норо се съгласи и наистина ми даде малка сума, за да си купя храна за известно време. Каза, че засега ходи само на работа, тъй като поради липсата на опит не искат да го наемат никъде за постоянно.

Бях доволна, че и синът ми най-накрая порасна. Иво пое тази наивна мечта. Сигурно беше наистина отчаян, когато реши да се обърне към мен. Той заема пари на Нора и той, въпреки многото обещания и забавяния, не му ги връща и не ги връща. За малко не паднах под земята. Горкото момче, той искаше да помогне на приятеля си и той просто го заблуди. Точно като мен. Никаква бригада, нищо не се случи. Норо взе назаем пари от Иво и след това ми ги даде, тъй като той печели пари и допринася за домакинството. Той ме измами напълно, просто искаше да ме научи да му давам спокойствие в търсене на роботи.

Иво искаше да му върна парите. Аз не можах. Първо, не го направих, и второ, ако го направих, не можех да платя дълговете на Нора. Бих го направил веднъж и това би било началото на края. Вместо това се обадих на Иван и заедно почистихме стомаха на Нора.

Синът съжали за всичко и обеща да подреди дълга, освен това наистина ще започне да търси робот и ще стане независим. Всичко звучеше добре, за съжаление реалността остана различна. Норо връща парите на Иво повече от две години, дори с помощта на баща си, който започва да го взема да помага. Синът му все още не може да намери постоянен робот, дори нещо да изглежда обещаващо, той дори не стига до там. Така че, докато моите връстници се радват на внуците си, аз все още се грижа за моето възрастно дете. Нямам сърце да го уволня, но не знам колко дълго мога да се справя, психически и финансово.

Знаете ли подобна история? Как се получи в реалния живот? Пишете на други читатели в дискусията под статията.