Ема Вичанова - баща
В тази ситуация храната има странен празен вкус, сякаш дори не съществува. Всичко се разтяга, увеличава, всяко парче месо, ориз и зеленчуци наподобява разтопена дъвка, от която не можете да се отървете. Не можете да ядете дълги конци, те нямат край, нямат начало, те са част от приборите за хранене, те бавно се плъзгат по гърлото ви, но никога няма да ги погълнете напълно. Задавяте се бавно, но не го приемате трагично.
След час, когато дори половината чиния не изчезва, казвам на баба си, че ми е достатъчно. Но тя клати глава, трябва да ям дъвчете, душата ми ме заблуждава, гладувам, трябва да ям. Убеден съм обаче, че ще се пръсна, ядох отдавна, със сигурност много. Ще пия още грахово зърно и ще се превърна в огромна топка на сто процента, ще се търкаля до вратата, надолу по стълбите, ще превъртя градината пред жилищния блок, ще изпреваря колите и те никога няма да спрете и ме намерете отново. Ще се озова в океана и ще бъда първата човешка топка, преминала разстоянието от Европа до Америка.
Слагам го на вилица и го ям очаквано. Но нищо няма да се случи.
В тази ситуация всичко е под кална вода. Носът ми е пълен, не мога да дишам много силно и звукът не ме достига. От телефона чувам само приглушени гласове, които баба е теснила. В очите й блестят сълзи, които в крайна сметка заливат стаята. Плувам между неразгадани кръстословици, баба ми се превръща в рай и разтваря големите си ръце, платна. Трябва да ям, казва тя, но от устата й излизат само мехурчета.
Прокарвам пръсти по малка бразда на дървена маса. Направих го, имах пет и не можах да режа. Не исках.
Милион часа в болницата, миналото лято. Отвратителни обяди, силна музика, магнити за петнадесет евро за закупуване и стара кола със стар дядо зад волана, който го прави по горещата магистрала до Трнава.
Дядо не вижда добре през последните години, очилата сменят дебелината всеки месец. Следователно, той се натиска върху волана, от време на време, когато се разпада, духа по погрешка. Навън започва да вали бавно, около тридесет градуса е, мама превръща косата си на кок. Каналите смърдят.
Изгубваме се няколко пъти по пътя, проклина дядо на око. Те трябва да изготвят пътни карти за възрастни хора, след това са изненадани, че все още сме изгубени. Нашата цел, голямото H на картата, мирише на антибиотици. Пълни легла, хит по телевизията и медицински сестри, които не разбират понятието тъга. Едно се опитвам да обясня по кървав начин. Че това е незабравимо чувство, празнота, някъде в сърцето, а не напълно в него, може да причини по-сериозни здравословни проблеми. Инфаркт и така нататък. Това е неловка тишина. Всичко спи, стомахът не смила, мозъкът не мисли, кръвта не тече. Мир, тишина, празнота. Звучи приятно, освен ако не боли. Обяснявам й, макар че е трябвало отдавна да знае, че ако кръвта ви не тече, стомахът ви не смила и мозъкът ви не мисли, няма да живеете дълго. Обяснявам, че трябва да преместите интериора си отново.
Сестра, въпреки всичките ми усилия, тя не се притеснява, няма да ме пусне, трябва да изчакам, можем да отидем до искрата един по един. Баба и дядо ми отиват да ми купят сладка палачинка, в комплекса има бюфет, трябва да чакам в коридора. След това с мама ще се разменим.
Палтото ми е малко, няма да го включа заради гърдите си, но никой дори не го иска от мен. Говоря с баща бавно. Той изчезва всеки момент, трябва да си спомня разговорите ни. Казва, че няма да прави някои неща. Да, например влакът за Piešťany, който тръгва след десет минути. Той се смее. И аз съм доволен.
Палачинката е студена като ръката на майка ми, която стяга моето животно. С течение на времето всички посещаваме бащите наведнъж, без палта, само с ужасни маратонки. Той ни показва новия си телевизор в стаята и книгите, които вече е успял да прочете, защото сестра му е загубила контрол и не могат да превключат от канал с романтични филми към спорт. Шегува се, че ще свикне с отпадъците след време. Но мама не се смее.
Жбирка свири по радиото, а аниматорите - по телевизията. Правя си домашните по математика, но не мога да преброя две-две.
Баба дреме на вратата, отново не е изядено пиле. Мисля за котка, която е напълно сама вкъщи. Сигурно лежи до вратата и плаче зад мен и мама ... зад баща ми. Трябваше да го взема със себе си, въпреки че дядо ми не обича животните, но нямаше да го забележите в училищната чанта. Ако той хленчеше, щях да го храня с домашни птици.
Искам да видя снимки от албумите, които баба ми крие на горните рафтове. Страхът да не забравим само окото на болницата е по-лош от странните звуци под леглото в три сутринта, като студените ръце, обвиващи се около непокрития глезен. Тихо влизам в старата стая на майка ми, баба не забелязва. Стоя на пръсти, с палци и върхове на пръстите, докосващи гърба на голяма книга.
Имам осем и в интерактивна изложба от древен Египет е възможно да се изследва достоверна реплика на гробницата на фараона. Страхувам се обаче от тъмните кътчета, виждал съм много карикатури, знам, че мумиите оживяват и проклинат изследователи, които нарушават техния мир. Освен това е написано с изобразителния шрифт, името му е много сложно и не мога да произнеса r.
Татко ме насърчава, чака ме в другия край. Това е само малък блок от пясъчник в средата на музея, вътре няма сложен лабиринт, а само мистериозен здрач и текст върху пластмасови знаци. Не можеш да ме изплашиш. Не съм уплашен. Трябва да останете на входа. Аз ще остана.
Обаче познавам добре баща си, макар че съм малък, но когато лежим един до друг на дивана и гледаме филми на ужасите, неволно той винаги превключва моите приказки, хваща ме за крака и аз крещя. Мама първо го греши, но след това той се смее. А нейният смях е карион.
Изчаквам известно време в блока, след това излизам навсякъде, където съм ходил, обикалям гробницата и бащата, който се крие на изхода, готов да изскочи, ме плаши със заплашителен рев.
Аз съм неговото малко чудовище. Неговият малък мъдър човек. Мама изкрещя, но ти не можа да се сдържиш, няма случайно да ме преследваш?
Опитвам се да гравирам снимки в памет. Аз и татко със златен скарабей на ръка, надежден манекен, страхувам се, че той ще оживее в дланта ми. Татко по бански, заплетен в водорасли. Ние с татко в кола, построена от пясък. Татко с бекон във вилата, до догонващия огън. Татко във Венеция, прегръща силно майка си, смее се. Татко, слънчеви очила, намек за нарастващ корем, камера на врата му.
Всеки спомен обаче ми се изплъзва от главата, преди дори да мога да си го припомня. Продължавам да повтарям, че трябва да се концентрирам, че трябва да помня тези снимки, много добре знам, че нямаме албум у дома, че всички доказателства за пътувания и красиво детство спят в апартамента на баба си.
От яд хвърлям тежката книга от масата. Плача от гняв. От гняв ритам масата.
И изведнъж осъзнавам, че кръвта ми е спряла да тече, стомахът ми се усвоява и мозъкът ми мисли. Може би затова не мога да си спомня цвета на банския на баща ми. Не знам коя песен му е любима и над коя храна си огъва носа. Не знам къде сме ходили на ски през пролетната ваканция, дори не знам дали той изобщо ме е научил да карам ски. Мозъкът ми не мисли. Както никога не съм имал баща.
В тази ситуация всичко е някак си безвкусно и под вода. Баба ми изкопава дъвки от пъпеш от кошницата с бонбони, купи ги преди около година и забрави за тях, но все пак са ми любими. Живея, въздухът мирише на гнило и дъвката на пъпеш-не-пъпеш се превръща в подуване в устата, което по-късно се забива в гърлото и забравям да говоря.
На прага се появява мама, мократа й коса оформя лицето й и не знам дали вали дъжд или сълзи. Преглъщам дъвката.
Мама е красива. С огромна шапка на главата, той се обляга на краката на баща си и рови пръстите си в пясъка. Той чете женски роман на глас и заглушава гласа си по време на сцени за възрастни. Внимателно и навлажнете долната част на страниците със сол.
Казва, че лови бронз, баща му хваща слънцезащитен крем и го боядисва. Събирам миди в кофа с принцеси и след това ги поставям около тях, създавайки кръг, който те не трябва да пресичат. Родители с развален английски договарят цени с продавач на плажа, купуват ярко зелена кърпа за баба си.
Гледаме големите вълни, педалите с пързалки и откривам, че гледам майка си, вместо да гледам морето. На затъмнената й кожа, яркосини очи и широка усмивка косата й е ярко жълта, напоена със слънце, миришеща на най-красивото лято. Нищо чудно, че татко се влюби в нея.
Сега е различна, изсушила е цвета на кожата си и очите й са празни. Ароматът му е свързан с най-лошия ми полет, палачинки, тъга. Е, тя все още е красива. Тъжно красива. Той се приближава внимателно до мен, капейки от палтото й директно върху паркета. Прегръщаме ме здраво. Капе от очите ми директно върху паркетните подове. Вътре в нея цари ужасна тишина, но по-лоша от моята. Мозъкът й не мисли, стомахът не смила, кръвта не тече.
Сърцето не бие. Където е най-опасно.
Той ме държи здраво, но аз се откъсвам от нея. Изтичвам в банята и хвърлям бабкински кърпи. Увиваме се в зелена кърпа, която затопля кожата ми като августовското слънце. И се надявам лятото й да раздвижи органите си.
Заставаме в средата на хола, свиваме рамене в цяла Италия и слушаме неловкото си мълчание.
Татко се побира на големи вълни и розовият му бански с хавайски модел блести във водата.
Ема Вичанова - 2-ро място, проза, гимназии