Clairie_Hall
Така че първо. кой съм аз? Нямам идея. Не познавам никой като мен. Казвам се Емили Граунд. Не знам своето. | Повече ▼
Детето на четирите елемента
Така че първо. кой съм аз? Нямам идея. Не познавам никой като мен. Казвам се Емили Граунд. Не познавам биологичните си родители. От детството, m.
Роден за втори път
Пореден прилив на бяла светлина. Присвих очи и когато свикнах със светлината, ги отворих напълно. Видях бели стени. Бях в болница.
,Емили! - извика Роналд. Обърнах глава към вика му и го видях с Анет, Макс и Изабел. Изстенах от болка. Цялото ми тяло ме болеше, особено сърцето ми. - Какво се случи? Попитах, макар че го знаех. - Никой не знае - любезно каза Анет, вторачена в мен и я погали по косата.
,Как се чувстваш? ", Попита ме Изабел, приближи се до мен и стисна ръката ми.„ Всичко ме боли. "Оплаках се. „Наистина ли си спомняте какво се случи? Изобщо нищо? ", Попита ме Изабел. Поклатих глава. Знам, че съм излъгал, но ако не бяха там, щяха да ме смятат за луд. Особено Роналд.
Въпреки болката имах страхотно чувство. Сякаш се родих за втори път. Нямам представа как попаднах тук, но се надявах, че Джон никога няма да може да ме убие и че никога повече няма да ми покаже.
,Донесохме ви обяд. Твоята любима храна ", усмихна се Анет. Роналд ми помогна да седна и след това ми подаде лъжица с обяд. Всички си тръгнаха, за да мога да ям на спокойствие.
Когато бях изял всичко, погледнах една от депресиращите бели стени и се замислих. С цялата си енергия вдигнах леко разтърсващата си лява ръка и се опитах да направя нещо по отношение на стената. Въпреки това, той не се движеше дори милиметър. Ако намеря Джон, кълна се, че ще отърся душата си от него! Мислех. Когато извади тази роза, той вероятно искаше да отнеме не само живота ми, но и способностите ми.
Най-накрая ме освободиха от болницата. Вече се чувствах по-добре и способностите ми набираха все повече и повече сила. Събирах багажа, когато вратата се отвори и Макс влезе в стаята. Той ми помогна с нещата и след това излязохме от болницата с останалите и се отправихме към дома.
Не знаех този път. Но това беше дупка и яма и не ми се наложи дълго да мисля защо. Затворих очи и със силата на своите способности се опитах да оправя ямите някак телепатично. И макар че ми отне неопределено време, накрая успях и Анет не можа да скрие изненадата си. „Невероятна си, Емили!“ Тя ме похвали.
Докато се прибрахме, веднъж кокошка изтича през пътя и Макс почти я събори, но иначе по време на пътуването нищо не се случи.
Седях в стаята си с Роналд, както винаги. Говорихме за моите способности и на Роналд изглеждаше невероятно, че аз, осемнадесетгодишната Емили Граунд, ще придобия способността да контролирам земята. И аз не исках да вярвам дълго време, но свикнах с живот, пълен с магия. Не казах на никой от приятелите ми какво се случи в деня, в който стигнах до болницата. Може би не биха ме смятали за луд, но аз исках, не знам защо, да го запазя в тайна. И така досега никой от приятелите ми не е научил малката ми тайна, въпреки че все ме питаха за това. Надявах се, че моята тайна ще остане тайна завинаги.