В историята на жена прелюбодейка (Йоан 8: 1-11) Исус се явява не само като мъдър адвокат, но и като психолог с голяма способност за съпричастност (1). Когато фарисеите се държат арогантно като съдии и съдебни заседатели на объркана, прелюбодейна жена, мислейки се за безгрешни, те представляват трагедията на човешките същества, които действат независимо от собствения си живот.

upece

Ето още по-очевидни примери: разведен мъж, който не вижда своята част от вината за разпадането на брака, а го смята само за бивша съпруга, студентка, която не разбира защо се разпада, тийнейджър, който обвинява родителите и семейството си за това, че не е смел защо пие, емоционално разстроен мъж, който не е в контакт с чувствата и вътрешността си: затлъстела жена, която използва храната като бягство от трудностите и източник на утеха, всички онези депресирани хора, които не осъзнават скритото си гняв, така наречените мързеливи хора, които се страхуват от провал и не си вярват, те не са емоционално зрели, които се женят, защото не могат да контролират инстинктите си и го наричат ​​любов!

С нарастването на подобни проблеми за хората тяхното самосъзнание намалява или поне така изглежда. Чудно ли е, че на тези хора им липсва самопрозрение или размисъл върху поведението им, че те лесно обвиняват другите за грешките си и че е толкова трудно да се извинят за нещо или да признаят, че са направили нещо нередно? Като че ли признавайки нещо подобно, те отписваха себе си или цената си.Основата тук е страхът от провал.

Исус показа на фарисеите, че те самите не са без грях. Накрая те разбраха какво казва той, осъзнаха собствените си грехове и смутено се разделиха. Исус ни учи да не осъждаме другите, докато не погледнем остро критично към себе си.

Много е трудно да чуем как друг ни осъжда. Но ми се струва още по-трудно, защото е още по-разрушително, да понеса собственото си осъждане. В отношението си към жена прелюбодейка, Исус ни остави важен урок как да обичаме себе си и да живеем с него, въпреки греховете и провалите си. Той й каза: „Жено, никой ли не те е осъдил?“ „Никой, Господи“, отговори тя. Исус й каза: „И аз не те осъждам. Вървете и не съгрешавайте повече. ”Бог не ни осъжда дори когато сме осъдени от другите или когато ние осъждаме себе си. Исус показва, че трябва да бъдем критични към себе си, както подчертаха фарисеите, но не и да осъждаме.

Разликата между самокритика и самоосъждане.

Има много фина, но голяма разлика между това, което е самокритика и това, което е самокритика. Затова хората се страхуват да гледат на себе си критично, страхуват се, че ще бъдат осъдени. Те считат самокритичността и самоосъждането за едно и също. Срещнах толкова много, иначе интелигентни и талантливи хора, които нямаха правилния поглед върху себе си. Те не се познаваха, изплашиха се и отказаха всякакъв професионален или дори приятелски съвет да разгледат вътрешността им и да се опознаят. Здравословната самокритика води до прозрение и прозрението ни помага да се опознаем и произтичащата от това възможност за промяна и растеж.

Самокритичността е от съществено значение за нас, за да достигнем емоционална и духовна зрялост. Сравняемостта, която хората имат, често означава разликата между здрав и болен брак или здраво и болно семейство. Самокритиката е положителна и разрушителна. Когато спрем да се страхуваме от нея, тя може да стане освободителна, насърчаваща и успокояваща. Предизвиква ни да приемем и обичаме реалността на това, което сме всъщност, а не фалшивия образ на това, което бихме искали да бъдем. Това ограничава нашите нереалистични очаквания и произтичащите от това ненужни разочарования, които си налагаме. Здравата самокритика ни насърчава да предприемем по-нататъшни стъпки в човешкото и християнското развитие. Колкото по-добре можем да се четем, толкова повече можем да познаваме и разбираме другите и да бъдем чувствителни към техните нужди.

Самокритиката се основава на разбирането, че сме добри и ценни, че можем да станем по-добри, че сме способни да се поучим от нашите неуспехи и да израстваме, че без провал не можем да променим себе си или да опознаем себе си и своите ограничения. Парадоксът е, че се превръщаме в провал, който е част от живота. Решаващият въпрос е как се справяме с нашите неуспехи, как реагираме на тях.

Бог ни обича въпреки нашите грешки. Ако можем да направим същото, ние сме постигнали истинска любов към себе си.

Самооценка: От друга страна, самоосъждането ни представя като недостойни, второстепенни, защото се проваляме. И понеже не сме перфектни, се мразим. Подобно самоосъждане е осакатяващо и разрушително, патологично и нехристиянско.

Това злокачествено заболяване е очевидно при много перфекционисти. (Перфекционизъм: Етичен възглед, който разглежда целта на моралното поведение да се стреми към максимална точност и съвършенство.) Хората, които попадат в селищата на перфекционизма, винаги са бедни. Колкото и да са „успешни“, те винаги ще намерят някакъв дефект. Те не могат да се чувстват достатъчно или някакво удовлетворение, защото се страхуват, че ще се провалят. Когато се провалят, те наполовина го очакват, защото се смятат за такива. Отказът да приеме неуспех само ги вкарва в допълнителни трудности. По този начин те винаги повтарят порочния кръг на перфекционизма. Те са тежки един към друг и живеят още по-трудно с това. Преди всичко те не са в състояние да се радват на радостта и мира на християнския живот, който Бог, който ни прощава, ни дава и който ни учи да си прощаваме.

Самокритичността ни вдъхва нов живот и освежава надеждата, докато самоосъждането носи само отчаяние и смърт. За християнина, живеещ в сянката на кръста, самокритиката е важна, самоосъждането е безсмислено.

Когато Исус порица фарисеите, че осъждат прелюбодейка, той им заповядва да бъдат критични към себе си. Когато говори отново с жената, той й заповяда да не съгрешава отново. Той й каза да се поучи от провала си, но преди всичко я увери, че ако не я осъди, не бива да бъде осъждана и тя.

Ян Щефанек, SVD, подготви книгата „Изцеление на ранени емоции“