Днес си спомних детската градина, бившето ми работно място. Може би защото клиентът ми хвана лук в супата и го сложи в чиния.
Учебната година започна и когато беше обяд, едно от децата на масата (имахме 4 маси по 6 деца) помоли готвача да сготви лука от супата. Така мина ден след ден. Не винаги се готвеше цяло в супата. Децата на масата искаха да се състезават, така че те искаха. Мина месец и когато готвачът попита кой иска лука, всички деца на въпросното дете отговориха: Аз! Да! Да.
На съседната маса беше странно и те си помислиха: - Този лук трябва да е добър! И аз я искам! Те не просто ще ги искат!
Е, половината от класа вече я искаха през октомври.
Когато дойде краят на годината, всички искаха лук за обяд. Аз също! Никой през живота ми не ме принуждаваше да ям лучена супа у дома. Но това беше непоносимо! Най-накрая трябва да го опитам и аз, за да разбера какъв е на вкус, помислих си.
Един ден готвачът попита: - Кой иска лук днес? И аз извиках: - Аз! И всички деца с изключение на мен.
- И какво мислите, че имам толкова много лук в супата? Дълго време го нося от вкъщи заради теб. Но и аз свърших с доставките. И не мога да сложа 10 лука в супата! - обясни ядосано тя.
Затова тя започна да ни разделя добре - парче по парче и постепенно. Веднъж една маса, друг път и т.н. честно.
Тогава научих: Няма нужда да насилвате децата с храна. Ако не искат, нека ги гледат как ядем. Оттогава казах на деца, които не обичаха да ядат: - Не е нужно да ядете, просто погледнете децата как ги харесват.
И често се случваше да не издържа и тя издърпа печатаната чиния и започна да се храни като нищо. И аз го наблюдавах дискретно и се усмихвах под мустаците.
Горе-долу. Децата също ме научиха и ме научиха да ям лук. Все още ми е приятно. Ако не бяха те, все още не знам колко божествено вкусват.